Вече четири години мъжът ми Камен работи в чужбина. Мога да кажа, че и за двама ни решението да замине беше много трудно.

Опитвахме какво ли не, за да избегнем тази раздяла, но в един момент буквално ударихме дъно­то. Беше тъкмо преди Ко­леда – аз за пореден ме­сец не получих заплата, а Камен беше предупреден, че ако до 31 -ви декември не изплати дължимите че­тири наема на магазина, който държеше, хазяите ще си ги потърсят по съде­бен ред. Най-накрая стиг­нахме ръба – пари отникъде, задължения колко щеш.

И то навръх празниците, още повече че и големият ни син е Христо и имаше имен ден… По-черен пери­од в живота си не помня. Децата се опитваха да ни окуражават, но ситурацията беше направо трагич­на. Тогава Христо започна да търси каквато и да е ра­бота, реши, че ще отложи сесията, ако може, ако не – ще прекъсне. Оказа се, че може да бъде ски-учител в един австрийски курорт, но трябваше на 1 -ви януа­ри да е там. Лутах се меж­ду страха и надеждата. Камен взе пари назаем от братовчед си, за да плати наема, с Христо и с малкия ни син Георги се хванаха и до 29-и декември опразни­ха помещението.

На 30-и мъжът ми и го­лемият заминаха с авто­бус. Колкото и да не искам да си спомням онази Нова година, не мога да я заб­равя. По сто пъти им звънях, за да разбера къде са, как са, студено ли им е по границите. На 31-ви получих SMS, че са пристигнали. В полунощ им се обадих, за да си ка­жем все пак „Честита Нова Година“ – откакто сме семейство, за първи път я посрещнахме разде­лени. Звънях упорито, до­като операторът ме из­ключи, но никой от моите мъже не отговаряше. На­края чух Камен, но гласът му беше като на пребито куче – едва говореше. Ока­за се, че доста тежко са пътували и след пристига­нето веднага заспали като заклани…

Така започна гурбетът на нашето семейство. От­тогава Христо периодично пътува – през зимата е ски-учител, през лятото – спасител. А Камен се уст­рои в едно подредено и скучно градче, хората го приеха и на практика той работи там целогодишно. Идва си около Великден и през август, когато е голя­мата ваканция. Тази годи­на обаче го чакахме око­ло 25-и, защото подготвях­ме годеж на Христо около Кръстовден – именния ден на приятелката му Кристи­на. Не знам дали това събитие, или като цяло животът ми напоследък ме развълнува. Все повече се замислях, че не съм си представяла да Виждам мъжа си два пъти в годината.

При предишните идвания се опитвах да говоря с него, че това просто не е нормално, че трябва да има някакъв начин да се съберем – или тук, или там, но ми дотегна да съм сама. Обади се и някаква стара, уж преживяна рев­ност. Все пак Камен е на 51, хубав мъж, здрав, представителен, забавен, работлив, а иначе – душа­та на компанията. Откъде­то и да го погледна, беше супер ако не за съпруг, то поне за любовник. А и той не е от мъжете, които на тази възраст са отписали жените и секса. За мен се отнасяше същото – аз съм на 47, изглеждам добре за възрастта си и ако все още съм му вярна, то е само защото не ми се връзва на възпитанието и на морала да се занима­вам с други мъже, докато съм омъжена за Камен. Но този живот определе­но не ми харесваше. Бях решила, като си дойде, този път ребром да поста­вя въпроса – или се при­бира, или ме взима при себе си. Третата възмож­ност е да се разведем, така че никой да не се чув­ства виновен и да няма скрупули спрямо другия.

Преди да тръгне, Камен се обади, че този път ще пътува сам, така че има достатъчно място в кола­та, няма да ограничава поръчките ми. Уточнихме се кога и как ще се чува­ме. Продължих с подго­товката на годежа и кол­кото пъти се сещах, че мога да поръчвам какво­то поискам, толкова пъти се вбесявах. Потривах ръце и си мислех, как само като го видя, ще го кача на черешата – хич да не си мисли, че ще ме омилостиви с разни порадъчета и глезотийки. Не и този път. Или се събира­ме като хората, или всеки си хваща пътя. Синовете ни вече го направиха, така че няма за пред кого да се оправдаваме, че живеем като ергени.

По времето, когато по мои изчисления Камен вече трябваше да набли­жава българо-сръбската граница, звъннах на мо­билния му телефон. Чух само едно „ало“ и връзката прекъсна.

Очаквах той да се оба­ди, но като не го направи, отново го набрах. Теле­фонът звъня дълго – никой не се обади. Реших, че като шофира, не е удобно да говори, и изчаках. След два-три часа опитах да се свържа, но Камен пак не се обади… Оплаках се на синовете ни, а те ме под­лудиха с успокоения като за малоумна – може да няма батерия, може да е го изгубил, може да са му го откраднали. Нито една от тези възможности не се връзваше с мъжа ми – той е стриктен, точен, внима­телен. Дори вбесяващо пунктуален понякога.

Ден и половина след нормалното време за при­стигане от Камен нямаше никаква вест. През тези часове ние направо отка­чихме – първо аз, после и момчетата. На всичкото отгоре няма на кого да се. обадим, кого да попитаме, няма къде да вървим. Си­новете ми предложиха да тръгнат към Белград, ама това беше пълна глупост. Но пък да стоим със скръстени ръце, да чакаме незнайно какво и да се мо­лим телефонът да звънне, беше непоносимо. В този ден и половина осъзнах, че не мога да се разделя с Ка­мен. Такъв ужас изпитвах от мисълта, че може да му се е случило нещо лошо и да го загубя, че забравих всичко, което бях решила да му наговоря, като си дойде. Молех се само да се обади отнякъде и да се върне жив. Колкото по-дълго телефоните мълчаха, толкова по-безнадеждно ми изглеждаше всичко. Трябваше ми само едно обаждане, не исках нищо повече. На цената на един мобилен разговор щях да му обясня, че го обичам и че колкото и да ми е труд­но, искам да знам, че се връща при мен, а не, че сме се разделили…

Когато се звънна на вра­тата, толкова не бях на себе си, че в момента, в който отворих, казах „Ало“. Камен стоеше жив и здрав срещу мен и мо­жах само да се хвърля на врата му. А той веднага започна с обясненията – всичко било поредица от нелепи случайности.

Първо се повредила ко­лата, спрял в сервиз, а ко­гато съм му се обадила, просто изпуснал телефона и затова връзката прекъснала. Апаратът оба­че паднал през решетките в един от каналите и няма­ло начин да се извади. Монтьорът му предложил своя телефон, но тогава Камен установил, че не знае нито един от номера­та ни наизуст – всички ко­ординати били в указателя. На всичкото отгоре повре­дата се оказала сериозна… Така след ужасни часове на тревога и отчаяние открих колко ми е скъп мъжът ми. Разбрах, че не само още го обичам, а и че за нищо на света не искам да се развеждам с него. Ако не беше номерът с телефона, може би щях да допусна огромна греш­ка. Едно обаждане, по­точно липсата му, сложи нещата на правилните ме­ста. Слава Богу!

Жанета