Този мъж разби и беляза живота ми завинаги!

Трудно ми е да започна писмото си, но ще опи­там все пак. Толкова ми е мъчно, че не знам какво да правя. Дано чита­телите, които са били в подобна ситуация, ми дадат съвет с коментарите си, защото май съм на път да си отмъстя, но не знам как, а и дали си струва..

На 25 години съм, а приятелят ми Иван – на 39 г., живее в чужбина и е женен. Запознахме се преди 3 годи­ни тук, в България, влюбихме се и всичко беше вълшебно. Aз знаех, че той има съпруга и детенце, но ми беше казал, че не е в добри отношения с жена си и май ще се разделят. Виж­дах го, че се измъчва, че му е болно за сина му, но нямаше как да му по­могна. В същото време, признавам си, тайничко се надявах да се разделят и да е само мой. Иначе никога не бих му забранила да вижда сина си, дори неведнъж съм му го казвала.

След като си тръгна първия път, и двамата плакахме. Обещахме си да си пишем по скайпа, по имейла, да се чуваме и по телефона. И наисти­на така беше – вечер късно, когато жена му заспеше, Иван сядаше пред компа и започвахме да си чатим. Е, не можехме да си говорим, за да не ни хванат, но това ни беше напълно достатъчно.

През идващото лято той се прибра със семейството си за 2 седмици и за съжаление се виждахме тайно и за малко. Жена му е красива дама, а детенцето е истинско бонбонче, одрало му е кожата. Изпитах рев­ност към съпругата му, че вечер си ляга до него, макар и да не правят секс, както той твърдеше, макар да знаех, че не бива. Просто трябваше да имам търпение, докато се разде­лят. И през следващите отпуски Иван се прибираше винаги с тях. Но колкото и да ми беше мъчно, че не мога да го имам за по-дълго време, някак свикнах с положението. И ча­ках развода. А то какво излезе…

Последния път, когато се видяхме – беше в края на февруари, той беше сам. Поиска да поговорим сериозно и аз се съгласих, още повече че очак­вах да ми каже добрата новина: Раз­ведох се! Но вместо това чух най-ужасното нещо, което можеше да ми поднесе съдбата – жена му била бре­менна в четвъртия месец и той не мо­жел да я изостави, защото тя много го обичала. Пък и децата – как ще рас­тат без баща… Не вярвах, че това се случва точно с мен. Нали уж не я по­насяше, нали уж не правеха секс?

Защо бяха нужни всичките тези лъжи? За да ме ч*ка, когато си е в България ли? А всичките ми приятелки знаеха за него и не по-малко от мен чакаха развода му. Дори вече бяха решили какво ще ми купят за сватбата. Всъщност нямах сили да му задавам никакви въпроси. Само станах от ма­сата, хвърлих 5 лева за кафето, което пих, и си тръгнах. Той се опита да ме спре и да ми обясни, че продължава да държи на мен и че не иска да прекъсваме връзката си, но пък за мен това беше още по-обидно. Да бъда ре­зерва, само когато му е удобно на него! Поне да му бях любовница и да ми купуваше скъпи дрехи и парфюми, а аз от него нищо не съм видяла, ос­вен испански бонбони, които ми но­сеше всеки път, като се прибираше от Валенсия.

Разбирам, че в очите на Иван си­гурно изглеждам като последната наивничка и едва ли някога е имал наме­рение да се развежда. А най ме е яд, че му се доверих. Това не мога да си простя. За него е лесно – ще го намра­зя и няма да му пука какво става с мен, а аз какво да правя от тук нататък със себе си? Вече трудно ще повярвам на мъж. Дори да не е семеен.

Таня