Може би всеки има своя мисия в живота и децата са моята…
Колкото по-дълго живея с Барбара и Алесандро, толкова по-сигурна съм, че всичко, което ми се случва, е съдба. Преди време се бунтувах срещу нея, но откакто двете деца топлят дните ми, мога само да я благославям. Благодарна съм за всеки миг болка, ако тя е била цената за сегашното ми щастие.
Не помня родителите си. Баща ми ме е смятал за грешка и няколко месеца след раждането ми си е отишъл. Майка ми, уж за да му отмъсти, ме поверила на сестра си и заминала за София, а след време – в чужбина. Бездетната ми леля беше най-добрият човек, с когото можех да порасна. Тя никога не спомена с лошо баща ми, нито уточни какво ми е изпратила майка от чужбина, а то беше едно голямо нищо. Не съм чула да се оплаква от моето присъствие и колко й струвам. Тя имаше приятелки и приятна компания, с която си гостувахме, пътувахме и разхождахме в почивните й дни. Не знам кога и по какъв повод каза една фраза, но тя се запечата и до днес в съзнанието ми: „Може би моята мисия е не да родя свое дете, а да отгледам друго, което е като сираче…“ Без тази нейна мисия животът ми сигурно щеше да е ад.
Бях студентка във втори курс, когато се влюбих в Асен. Още преди да съм сигурна ще я бъде ли нашата любов, казах на леля за него. Тя беше свидетел на всичките ми вълнения и съмнения. Хареса го от самото начало и го прие с отворено сърце. Беше безкрайно щастлива, когато й казахме, че сме решили да се оженим и сме я избрали за кума. Кум ни стана един братовчед на Асен, който му беше като брат. На
подписването бяхме четиримата, после с приятели поляхме събитието в една дискотека. След няколко дни с Асен заминахме на сватбено пътешествие при родителите му, които от години живееха в Италия. Беше фантастично пътуване. Най-хубавата част от него бяха майка му и баща му, които от първата ни среща ми показаха, че аз съм важна част от тяхното семейство. Тогава наивно вярвах, че никой и никога няма да помрачи щастието ни.
С Асен бързо подредихме живота си. И двамата имахме добра работа, с леля разменихме жилищата си – ние се настанихме в нейното, а тя се премести в гарсониерата на мъжа ми. Тя винаги беше до нас, имахме приятели, ние се обичахме и това ни беше достатъчно, за да сме щастливи. Три години след сватбата в мен започна да се промъква силна тревога – все още нямахме дете. Дадох си сметка, че с Асен отдавна не се пазим, а нищо не се случва. Тогава ме обзе истинска паника. На часа изплаках страховете си на леля ми. Тя ме изслуша, не ме погали и не ме успокои. Точно обратното – каза, че е трябва да вземем мерки. Уговори ми час при гинеколог, на когото имаше пълно доверие. След прегледа докторът не беше оптимист за евентуална бременност.
Такъв шамар от съдбата не бях и допускала. Той ми препоръча да опитаме всички възможности на модерната медицина, но беше достатъчно откровен и не ми даде никакви гаранции за успех.
Така се занизаха най-тежките месеци и години в живота ми. Люшках се между надеждата и отчаянието и след всеки провален опит да забременея затъвах още по-дълбоко в депресията си. Асен никога не ме обвини, не ме нагруби, не ме накара да се чувствам нежелана и необичана, но това правеше нещата още по-трудни и самообвиненията ми – още по-жестоки. Никой от двама ни обаче не продумваше за осиновяване – все едно щяхме да предадем намерението за свое дете.
Миналата година за пореден път гостувахме на родителите на Асен в Италия. Наложи се да си тръгнем няколко дни по-рано от предвиденото, защото го извикаха спешно в офиса. Изненадата беше неприятна и ние се размотавахме до последно. В крайна сметка тръгнахме чак привечер, а майка му сто пъти повтори да караме бавно, да внимаваме и да се обадим, щом стигнем Триест – там възнамерявахме да пренощуваме и на следващия ден да продължим.
Скоро след като тръгнахме, заваля като из ведро – уж нямаше облаци, уж времето беше топло, така и не знам откъде се взе този ужас. Помолих Асен да отбием и да изчакаме, защото дъждът беше като стена пред нас, но той настоя да продължим. В един момент видяхме как колата, която пътуваше пред нас, буквално изхвърча от пътя… Спряхме и понеже фаровете ни едва пробиваха тъмнината, а тишината беше направо злокобна, Асен веднага се обади и съобщи за инцидента. Пристигнаха полицейските коли и линейките, нищо повече не ни задържаше, но и двамата не можехме да тръгнем, преди да разберем какво се случва с пострадалите.
Истината беше ужасяваща – в колата беше пътувало семейство с две деца. Родителите бяха загинали на място, а момчето и момичето бяха с доста травми, но не фатални. Без да си кажем и дума, Асен подкара след линейката, в която бяха малките… Като ни питаха в болницата ние какви сме, обяснихме, че сме единствените свидетели на инцидента. Хората не бяха много склонни да ни дават информация, но все пак разбрахме, че Барбара и Алесандро ще се оправят. Когато чухме това, Асен ме прегърна, после ме отдръпна от себе си и погледите ни се срещнаха – и двамата мислехме за едно и също. В онзи момент като чели отново чух думите на леля ми: „Може би моята мисия е не да родя свое дете, а да отгледам друго, което е като сираче…“ Той се обади на родителите си и им обясни, че сме здрави, но ги чакаме в еди-коя си болница. Разказахме им подробно какво сме преживели и ги помолихме да се погрижат за малчуганите, които бяха загубили родителите си.
След голямо ходене по мъките стана ясно, че никак няма да е лесно да осиновим Барбара и Алесандро. По-възможно беше родителите на Асен да станат тяхно приемно семейство, макар че заради доброто им материално положение се появиха роднини, които никога не бяха ги чували и виждали. Пречките обаче ни сплотиха и амбицираха още повече. С Асен бяхме готови да минем през всичко и през всички, но да отгледаме Барбара и Алесандро, да дадем дом и любов. Засега децата живеят при свекъра и свекървата, аз прекарвам много време при тях, Асен също – при всяка възможност. Леля ми също се включи и всички пътуваме непрекъснато – живеем ту тук, ту в Италия, но където и да сме, домът е пълен… Явно това е моята съдба и моята мисия. Мога само да бъда благодарна. И щастлива с две деца, които се възстановяват от шока и се радват на голямо семейство и на цялата ни любов.
Саша
Майка ми ме е изоставила, когато съм била едва на 6
Add comment