С Мишо израснахме заедно. От първи до седми клас седяхме на един чин.

После, макар че се записахме в различни училища, продължавахме да се чуваме по телефона и да се виждаме. Ходехме заед­но на купони, по дискоте­ки или просто се събирах­ме с други момчета и мо­мичета в кварталната гра­динка. Никога не сме били гаджета, просто бяхме като брат и сестра. Аз му разказвах за момчетата, които ме сваляха, той за момичетата, на които е хвърлил око или му въртят номера. И така приятел­ството-ни продължаваше.

Бяхме в края на десети клас, когато един ден Мишо ми подари телефон – употребяван, но хубав. Каза ми, че го намерил, а той си имал страхотен, затова на­стояваше да го взема аз. Предложих да се опитаме да открием собственика му, но той махна с ръка – изходящите позвънявания били блокирани, затова из­хвърлил сим картата, От този ден нататък повече от година Мишо често ме изненадваше – с красива гривна, медальон или пръстен. В началото мис­лех, че е решил да ме сва­ля, дори ми стана криво за това, докато един ден осъ­знах истината и направо тръпки ме полазиха. Видях го в градинката с едни момчета, за които всички гово­реха, че се занимават с кражби. Мина ми през ума, че приятелят ми се е забъ­ркал с бандата обирджии, дори го попитах, обаче той категорично отрече, дори се обиди. Просто познавал двама от тях, преди учили в неговото училище, но ги изключили. Пък и това за кражбите не било вярно, а само клюки.

Започнах да наблюдавам Мишо – забелязах, че по­даръците му не изглеждаха нови, а употребявани. Кога­то му намекнах, той се зас­мя – нямало нищо лошо, че са „втора ръка“, то целият ни живот бил такъв. Притесня­вах се, но нямах никакво ос­нование да му кажа в очите какво мисля, знаех, че той е доста горд и това може да ми коства приятелството, на което държах.

Един ден обаче се случи, нещо, което ма накара да загубя не само спокой­ствието си, ами и довери­ето си в Мишо. Отидохме 6 мама на пазар само за два часа, а когато се при­брахме, вратата на апарта­мента ни беше разбита.

Всичко беше отарашено, на пода се валяха книги, дрехи, завивки. Повикахме полиция и се установи, че липсва само златото на мама и неголяма сума пари, които тя беше при­готвила да плати тока и водата. Обран беше и барът на баща ми, а той от години колекционира мар­кови питиета.

Полицаите ни питаха дали се съмняваме в някого – по всичко личало, че крадците са били наясно, че точно в този момент не сме у дома. И понеже ние вдигахме ра­мене, решиха, че просто са ни дебнели кога излизаме. Само аз си знаех какво беше в главата ми – изгаря­ше ме мисълта, че това е работа на Мишо и онази банда, обаче не смеех да го изрека на глас. Не исках да вкарат приятеля ми в затво­ра, макар че вече дори ми е трудно и да го нарека при­ятел. Макар постоянно да ми звъни по телефона, аз почти не се срещам с него. Нямам му никакво доверие. Дано да се заблуждавам, но едва ли.

Емануела

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

Приятелите трябва да бършат и сълзите ни