Но истинската любов ми излезе прекалено скъпо.
Ожених се едва на 20 г. и никога не обикнах съпругата си – дали защото се случи толкова бързо, или просто защото не бях готов да вляза в света на възрастните, свят, изпълнен с грижи и предизвикателства, а не с илюзии и хлапашки мечти. Обичах единствено малкото създание, което живееше в нея – чаках мига, в който ще го взема, ще го целуна по челцето и ще благодаря на Бога.
Преместихме се да живеем в София, където започнах работа в една керамична фабрика. Нещата вървяха нормално до деня, в който шефът покани служителите на своя юбилей – навършваше 50 години. Естествено, всички отидохме на празненството. Там я срещнах за първи път – беше най-красивата жена, която бях виждал, приличаше на ангел, направо сияеше. Отидох при нея и се запознахме – оказа се, че е жената на шефа. Беше толкова млада и нежна, че не можех да сваля очи от нея.
След онази вечер тя непрестанно беше в мислите ми. Независимо къде бях и какво правех – исках да чуя гласа й и да видя лицето й отново. Един ден не издържах и й звъннах, предложих й да отидем на кафе. Бях толкова щастлив, когато чух „да“ че не можех да повярвам, че тя прие. И започнахме да де срещаме ден след ден – направо летях! Нямах търпение да я видя, да вкуся устните й, да докосна тялото й – тя бе момичето на мечтите ми, любовта на живота ми. Всяка минута с нея ме караше да се чувствам жив – обичах я толкова много, бях толкова щастлив!
Не знам как, но шефът научи за нашите срещи. Веднага ме изхвърли от фабриката и се закле, че ще превърне живота ми в ад. Жена ми, след като разбра за връзката ми, си взе нещата и се върна бременна при родителите си. Умолявах я да ми прости и да ми даде втори шанс, но вече беше късно. От общи приятели разбрах, че е заминала за Гърция. Целият ми свят се разби на милиони парченца – загубих работата си, жена си и най- важното нещо за мен – детето, което толкова чаках да се роди, а после не успях да видя. Започнах да търся утеха в алкохола, но – слава Богу – се измъкнах от лапите му с помощта на малкото приятели, които не ме изоставиха.
Сега започнах нова работа в друг град. Събирам пари и скоро, щом бъда готов, ще замина за Гърция. Ще разпитвам хората и ще търся във всеки град детето, което така и не видях. Искам само да го видя, да го вдигна на ръце, да се разплача, щом го прегърна. Това дете дава смисъл на моя живот – то е единственото значимо нещо, което съм оставил след себе си. Знам, че вината за всичко е моя – бях егоист, исках просто да открия любовта, но тя ми излезе прекалено скъпо. Сега аз плащам за своя грях, но ще продължавам да се боря и да търся, защото вярвам, че на този свят всеки, въпреки грешките си, има право да открие щастието.
Андрей от Лом
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Заради мумията вкъщи, все към чуждото гледам
Add comment