Майка ми не ми прости, че родих сина му

Много приказки съм слу­шала за майки, които са най- добрите приятелки на дъще­рите си. Според мен това са или легенди, или несбъдна­ти мечти.

В XI клас се влюбих в Иво – приятел на братовчед ми, който живееше ту тук, ту при майка си в Германия. Беше краят на годината и чувства­та и страстите така ни завъ­ртяха, че през юли вече бях­ме заедно на морето. С него всичко беше различно – и най-простите неща ставаха вълшебни. Не беше първият в живота ми, но ми показа какво е наистина да правиш любов. Беше 7 години по-го­лям, имаше опит и обеща да ме пази! Аз като влюбена хлапачка исках само да съм с него.

Есента, като си тръгна, мислех, че ще умра – толко­ва го обичах. Знаех, че и той не иска да се разделяме, но беше невъзможно. Иво обаче ми пусна мухата, като завърша, да продължа да уча в Германия. На мен тол­кова ми трябваше – записах се на ускорен курс по не­мски, седнах си на задника и взех висока диплома. Всичко вървеше по план – Иво си дойде за Коледа, аз отидох при него за Деня на влюбените, заедно избрахме дрехите ми за бала, после той се върна, за да бъде с мен на важния ден.

Отначало майка ми все мърмореше, че точно като ми се решава бъдещето, не е време за любов. Клекна обаче, като видя, че Иво е сериозен, а и добре устро­ен при майка си в Германия. Като си идваше, все го ка­неше у нас, позволяваше и да преспива вкъщи. Праща­ше ни заедно дори при баща ми – те са разведени, откак­то се помня. Понякога не ми даваше дори по телефона да му се обаждам, но сега едва ли не трябваше да му покажа богатото гадже! След бала Иво ми подари една седмица в Гърция – най-влюбените дни в живо­та ми. Върнахме се в после­дния момент и на другата сутрин той си тръгна с кола­та. Катастрофирал, малко след като влязъл в Германия – челен удар с камион, дру­гият шофьор бил виновен, но моят любим не стигнал жив до болницата. Последваха кошмарни дни, които нико­га няма да забравя. Едва през август се събудих от адския сън, и то защото раз­брах, че съм бременна. То­гава започнаха жестоките атаки на майка ми – дено­нощно повтаряше да махна детето, да не си съсипвам живота, да не си въобразя­вам, че някой ще го е грижа за мен и копелето ми. За 2- 3 безумни нощи пораснах. Реших, че за нищо на света няма да направя аборт, но трябваше да намеря начин да живея, да родя и да се грижа за детето си. Баща ми просто се отдръпна. От майка си нищо не можех да очаквам. Потърсих Милене – майката на Иво. След сед­мица получих пари и само­летен билет. Родих при нея малкия Иво и две години живяхме заедно. Не ми по­зволи да работя, тя ни из­държаше, освен това се свърза с бившия си мъж в Пловдив и уреди всичко, ко­ето е било за Иво, да на­следи синът ни. Чудех се защо толкова бърза. После Милене ми каза, че е болна от рак и вече нищо не мо­жеше да се направи – знае­ла го е още преди катастро­фата, но ми го каза едва ко­гато беше невъзможно да се крие. Предложи ми избор – или да остана там осигуре­на и сама, или да се прибе­ра в България.

Избрах второто. Дойдох си обаче, след като я изпра­тих при Иво. Майка ми ни­кога не ми прости, че родих сина си. Живяхме трудно след развода им, но дори и материалните „инжекции“, които ни донесе детето, не я умилостивиха – остави ме да се оправям сама. Не се оп­лаквам – има много жени като мен, на други дори им е по-тежко. Най-много ме мъчат три неща: аз още оби­чам Иво и мисля, че цял жи­вот ще е така. Тежи ми, че останахме сами с малкия. Не мога да се примиря, че майка избра ината си пред мен. Чуждата жена ме под­крепи, но не и тя.