Знам, че не трябва да му се сърдя, но понякога ми идва в повече
За съжаления майка ми почина много млада – нямаше и петдесет години и оттогава баща ми остана сам. Така и не се събра с друга жена и не създаде ново семейство.
Тогава аз бях вече порастнал и отдавна бях самостоятелен. Още не се бях оженил, но със съпругата ми бяхме заедно вече втора година.
След това ни се родиха деца и така, нещата от живота.
Баща ми, както казах, така и не се събра с друга жена.
Иначе си беше добре, имаше си добра работа, после, като се пенсионира, се оттегли с голяма пенсия, много често във финансов аспект беше по-добре и от нас.
Винаги сме се разбирали, виждали сме се от време на време, без да прекаляваме, но все пак редовно, живеем в един и същ град.
И до момента, в който изведнъж нещо му стана с главата.
В началото мислех, че е склероза, но после, след като започнах да го водя по лекари, стана ясно, че имза Алцхаймер.
Намаше какво да се направи и го прибрахме вкъщи.
Знам, че ще прозвучи грозно, но оттогава е някакъв ад.
Идвамата с жена ми работим, няма как. А него не трябвма да го оставяме без надзор, защото веднага ще включи всички котлони, фурна, и ще легне да спи. Или пък ще излезе и ще се изгуби някъде, колко пъти го издирваме по парковете, или ми звънят от полицията да идвам да си го взема.
Единственият вариант е старческия дом, знам как гледат на хората, които пращат родителите си в такива домове, но просто не виждам начин…
В.К., 53 г., Видин
Leave a reply