Уча упорито, имам успехи, но на нея никога не й е достатъчно
Ам не съм дете, момиче на 19 години съм, но за майка ми все едно в детската градина. Всъщност още оттогава тя ме задушава и мога да кажа спокойно, че заради нея нямах детство. Или ако съм имала, то беше самотно детство, почти без приятели.
Докато моите връстници играеха на игрите, които нормалните деца си играеха, аз ходех на английски, френски, пияно, солфеж. След това започнаха конкурсите, включително и тези за красота, след като навърших седем години.
От този година съм студентка в престижен университет в САЩ и нямам търпение да замина. Не заради това, че толкова искам да живея в Америка, или заради студентския живот, а просто защото ще съм далеч от нея.
Тя обаче още отсега си прави устата да идва с мен и там… Донякъде съм спокойна, защото за САЩ все още трябват визи, но от друга страна я познавам добре и знам, че науми ли си нещо, няма какво да я спре. И баща ми все това й повтаря: „Остави най-после детето на мира…“
Имам много познания, говоря езици, свиря добре на пияно, пея, танцувам… Знам, че трябва да съм благодарна на нея за това, но наистина повече не мога да живея с нея.
С. Д., София
Leave a reply