Какво лошо има да премълчиш истината?
Не знам дали другите жени го правят, но аз често премълчавам неща, които не са в моя полза, и не съжалявам. Благодарение на тази типично женска, малко лукава черта, открих щастието и любовта, имам великолепно семейство, съпруг и деца.
Ако живеех преди половин век, навярно щяха да ме определят като безнадеждно стара мома, минала 35 години, но се обличах младежки и никой не можеше с точност да определи възрастта ми. По време на едно пътуване срещнах страхотен мъж – допаднахме си като мисли, нагласи, имаше и физическо привличане. Той беше открит и прям. Още на първата среща ми каза, че е на 29 години. Попита ме на колко години съм аз. Исках да му кажа истината, но отвътре нещо ме възпираше – ако реши, че съм твърде стара и започне да ме отбягва?
Открих щастието и любовта
– Значи съм ти кака, щом ти си роден през септември, а аз през октомври – чух се да му отговарям.
Какво лошо има да премълчиш истината?
Повече не се върнахме на тема възраст, а отношенията ни ставаха все по-близки и интимни. Тогава ме осени идеята: защо да не сключа брак с Петър? Млад, красив и интелигентен е. Допада ми, а аз не съм първа младост – няма за кога да чакам.
Пуснах в действие целия си женски чар и умения. Преместих се да живея при него и след половин година Петър ми връчи халката и ме помоли да се омъжа за него.
Когато подавахме документите за церемонията в гражданското, служителката, вписвайки данните, изкоментира:
„Значи вие сте на 36, а господинът е на 30 години. Обичам нестандартните двойки!“ Аз толкова се бях вживяла в ролята, че сме връстници, че не отреагирах, но Петър стоеше като хипнотизиран.
– Ти на 36 години ли си? – едва промълви той, когато се съвзе.
– Да, това променя ли нещата? – погледнах го влюбено и го целунах нежно.
– Но защо не ми каза? За мен възрастта няма значение, но не обичам да ме лъжат – наскърбено заключи моят годеник.
– Това не е лъжа. Тогава, без да исках се пошегувах, а после забравих да ти кажа…
Петър деликатно си замълча, но усетих, че нещо в него се пречупи. Сватбата мина чудесно, заживяхме си великолепно, но неговите близки започнаха да го атакуват, че съм стара, че съм го измамила, че съм непочтена.
Ако исках да запазя съпруга си и брака си, трябваше да действам бързо. Трябваше да забременея час по-скоро. Ще попитате, че какво неестествено има в това? Нищо, но бяхме си обещали да не бързаме с децата. Помислих и реших. Обещанието си е обещание, но животът си има своите правила, а и времето тиктакаше за мен.
Няма да ви кажа колко щастлива бях, когато разбрах, че съм бременна. Естествено, не казах на Петър – щеше да настоява да направя аборт. Ходех на консултации, проследявах бременността и смятах да го поставя пред свършен факт. Като вляза в петия-шестия месец, ще го изненадам с новината. Какво толкова? Колко жени имат цветна бременност, защо и аз да не съм една от тях…
Хванаха ме натясно.
Петър ми бе определил среща след работа – щяхме да ходим на гости на негов колега.
– Много приятно семейство са. Убеден съм, че ще харесаш жена му – много е мила – говореше ми разпалено моят съпруг, докато пътувахме към партито.
Беше ми приятно, че ме вкарва в своите среди. Отвори ни симпатичен господин и една усмихната, очарователна блондинка.
– Влизайте, влизайте! – подканиха ни те. – Настанявайте се…
– Радвам се да се запознаем – подаде ми ръка домакинята.
Загледа ме някак по-особено и радостно възкликна:
– Но аз съм ви виждала. И то няколко пъти… Вие не сте ли Таня?
Аз гледах изненадано, защото не съм добра физиономистка. Мъжът ми и неговият колега притаиха дъх в очакване.
– Аз съм акушерка в поликлиниката. Точно така, помня ви, вие от няколко месеца идвате на консултации за бебето. Колко се радвам за вас…
Петър се вцепени, а аз за миг загубих самоувереност.
– Какво бебе? – погледна ме Петър. – Ти бременна ли си? Откога? Защо не си ми казала?
По пътя за дома Петър не спря да ме упреква:
– Що за жена си? Не мога да разбера защо лъжеш и криеш? Кога щеше да ми кажеш за детето?
Замазах положението и минах с номера, че толкова ме е било страх, че ще иска да абортирам, а аз нямам сърце да сторя такъв грях, че от боязън съм мълчала. Родих син. Бях щастлива, а съпругът ми беше най-гордият татко на света.
Влязох в ролята на лъжливото овчарче…
С Петър се разбирахме добре. Синът ни вече бе поотраснал и дори чакахме второ дете. Бях влязла току-що в деветия месец, но исках да замина за Лом и да уредя едни документи. Съпругът ми настояваше да не пътувам в това състояние, да се пазя.
– Няма проблеми, не се тревожи. Ти си зает, а аз сега съм свободна. После, като се роди малкото, какво ще правим? Днес тръгвам, утре се връщам – какъв е проблемът? Мама ще ме чака на гарата…
Петър ме гледаше с иронична усмивка и се подсмихваше…
– Не те лъжа. Това, че днес е първи април, няма значение. Петър се съгласи. Целуна ме, качи ме на влака и потеглих за Лом. Но не стигнах там. Половин час след като влака тръгна, и ме пристегна. Започнаха контракциите. Реших, че ще издържа до Лом, но след Враца положението стана критично. Беше ме страх, че ще родя във влака.
В Монтана линейката ме чакаше на гарата. Откараха ме спешно в родилното и в ранния следобед моят втори син проплака. Веднага, щом ме вкараха в стаята, включих мобилния телефон и мъжът ми звънна:
– Къде си? Чух се с майка ти – току-що влакът от София е пристигнал, а теб те няма. Омръзна ми да ме лъжеш.
– Миличко, честито! Имаме си син… – уморено, но щастливо съобщих новината на съпруга си.
– Танче, моля ти се, твоите лъжи ми идват малко в повечко. Знам, че е 1 април и си спести измислиците.
– Истината казвам. Поне веднъж ми повярвай – в родилното в Монтана съм. Имаме момченце…
Усещах колебанието на мъжа си от другата страна на линията. Не искаше за пореден път да го правя на глупак и не се предаваше.
Дали съдбата си направи шега с мен и ме постави в положение да казвам истината и да не ми вярват, не знам. Но нямам нищо против малките лъжи – те ме направиха много, ама много щастлива.
Т. Т., 45 г., София
Източник:Жуpнaл
Add comment