Имахме да наваксваме толкова много
Можете ли да си представите какво е да не ви върви в нищо? Ама съвсем в нищо? Е, аз имам богат опит в това. Мислех, че някъде там съдбата е взела една дебела тетрадка. И дълго е писала след моето име повтарящи се думи: няма късмет, няма късмет… Но се оказа, че в края на тази поредица имало и нещо друго.
Моят най-близък приятел се ожени през зимата. Беше щуро и снежно: там, където беше сватбата, валеше пухкав сняг. Младоженците бяха екипирани в дебели якета, шалове, шапки. Направо не можехме да ги различим от всички останали. Венчаха се под два огромни бора. А вместо дъжд от жито над главите им полетяха огромни парцали сняг, който специално изтръскахме от боровите клони. И се понесохме към ски пистите.
Той ме прегърна и просто ми каза: „Обичам те – винаги съм те обичал“.
Денят ни мина по склоновете.
В дива надпревара с вятъра и прехвърчащите снежинки. Така се бях увлякла в спускането, че в един миг изобщо не усетих колко съм се засилила. Пък и май започваше буря – доста внезапна. Нещо стана и за секунди се преобърнах. Ударих се силно и докато се усетя, бях загубила съзнание. А когато се опомних, някой ме дърпаше в импровизирана шейна от клони и се бореше със силния вятър. Загледах се – беше моят приятел, младоженецът. Попитах какво е станало и едва дочух през вятъра, че ме открил по оставените от падането следи. А аз се впуснах да му разказвам, как целият ми живот е минал пред очите ми. Струваше ми се, че няма да оцелея от това падане. Той се засмя и каза:
– Ти си от оцеляващия вид…
И започнахме да си спомняме разни неща. Аз така се увлякох, че пак започнах да му говоря за човека, когото харесвах от 10 клас – Вальо. Беше свикнал да изслушва моите влюбени словоизлияния, затова просто мълчеше и слушаше.
Обичайният репертоар!
Знаеше го целия: колко съм загубена и никой не ме харесва. Как съм влюбена вече години наред, но Вальо не е влюбен в мен. Как съдбата е гадна и подла, защото не ми дава взаимна любов.
– И не можеше ли да съм малко по-красива, та да хващам окото?
– Ти хващаш душата – дочух сред позатихващия вятър.
– Подигравай се ти… Знам, че искаш да ме разсееш, ама аз пък продължавам да си мечтая за истинската любов. И ако може да я намеря, както става в романтичните филми.
– Как става?
– Ами, ето сега можеше да ме намери Вальо, да ме спаси, студът и премеждията да ни сближат. Можеше пък и той да ме хареса изведнъж.
– А трябва ли да е изведнъж? – каза младоженецът и се обърна към мен. Не бях забелязала, че вятърът вече е спрял и ясно чувам гласа. Определено не беше този на приятеля ми, когото бяхме оженили преди няколко часа. Беше друг – глас, който бях чувала в сънищата и мечтите си доста години подред. Беше Вальо.
Явно бях сбъркала кой е моят спасител, защото бяха облечени в еднакви екипи – правеха го от деца, беше им забавно. Докато намествах случващото се в главата си, той вече беше свалил скиорските очила, които го предпазваха от вятъра. А когато тръгна да сваля моите, в очите ми блеснаха внезапно появилите се слънчеви лъчи, аз притворих очи инстинктивно и преди да успея да ги отворя, устните ми потънаха в най-великолепната целувка в живота ми. Не, не беше като на филм – беше много по-истинско и красиво. Той ме прегърна и просто ми каза: „Обичам те – винаги съм те обичал“.
Бяха минали няколко години, откак бяхме завършили. Тогава той замина да учи в Америка – някакъв негов чичо му беше обещал да му плати образованието, а после да го наеме при себе си. Така и не бях успяла да му кажа, че го обичам. Нито пък той беше проявил някакво желание за близост. Просто все ме гледаше с един замечтан поглед и аз се надявах, но нищо не се случи. Знаете ли какво се оказа? Той мислел, че аз не го харесвам, защото все съм го избягвала. Глупавите ми ученически постъпки – избягвах го, разбира се, защото когато беше наблизо, лицето ми се зачервяваше и не исках да се издавам. Ето така беше станала грешката и се бяхме разминали. И той беше решил да замине за Америка – далече от мен. По едно време се чу, че щял да се жени.
– Така беше – каза той, – но не можах… Просто обичах друга, но до днес не знаех, че и тя ме обича.
Смятате ли, че ни трябваше много време да мислим? Правилно – не ни беше необходимо. Още когато се върнахме в хотела и шинираха крака ми, бързо потърсихме попа от близката църквичка, който ожени нашите приятели. Нямахме време за губене и чакане…
Имахме да наваксваме толкова много!
Оженихме се същата вечер – там, под боровете. Заваля бавен, спокоен сняг, който се превърна в свидетел на нашето бракосъчетание. Дали не избързахме? Не – и двамата много добре знаехме какво искаме. Пък и, честно да ви кажа, вече минаха три години оттогава, а аз не съжалявам нито за миг.
Вече чакам второто си дете и животът ми се струва красив. Явно в онази тетрадка, дето съдбата пише какво ми се полага, е отворена нова страница, на която вече се ниже друга поредица от повтарящи се думи: голяма късметлийка, голяма късметлийка…
Т.Г., 29 г.
Източник:Жуpнaл
Leave a reply