Чувствам се ужасно: Заживяхме заедно и той показа истинското си лице

алкогард промоция

Когато се запознахме, той беше толкова мил и чаровен, че много бързо ме плени и съвсем скоро аз се пренесох да живея при него. Но тогава разбрах, че всъщност не го познавам истински. Пред мен се разкри един коренно различен човек. Луд за връзване! Нима можех да остана с такъв психопат?

– Хайде! Да се прибираме вкъщи. Идваш ли? – изкрещя ми Даниел.

Усетих в тона му тътена на приближаващата буря. Кимнах възпитано и станах, макар че чашата ми с вино беше още пълна и бях в разгара на разговора с приятелите ни.

Бяхме заедно с Яна и съпругът й. Двамата се спогледаха озадачено, после погледнаха тъжно към мен. Сякаш искаха да ми кажат с очи: „Не виждаш ли, че те командва както си иска?“

заживяхме заедно

Беше ужасно

Набързо се сбогувах с тях и им благодарих за вечерта. Външно се опитвах да изглеждам спокойна. Но отвътре кипях. Така се срамувах, че ми идеше да потъна в земята. Как само ме унижаваше Даниел, и то пред най-добрите ми приятели. Като че ли му бях робиня. Страшно ми беше омразен властният му тон. Вечно раздаваше команди. Например: „Да вземеш костюма ми от химическото чистене! Още днес! Гледай да не забравиш, каквато си отвеяна!“

Даниел не даваше да му се противоречи. Мълчах, защото се страхувах от него. Той беше човек на настроенията и току безпричинно изпадаше в гняв и започваше да ми крещи.

Стараех се да не го провокирам.

Двамата се запознахме преди около година. Тогава той ми се стори много чаровен мъж. Бе внимателен и щедър. С него светът ми се виждаше толкова красив. Бях опиянена от чувствата си към него, че само след два месеца се пренесох да живея в неговия апартамент, без много-много да му мисля.

Тогава дойде разочарованието. Даниел беше от онзи тип хора, които държат всичко да е под техен контрол и да се случва точно така, както те желаят. Той решаваше с кого и къде да излезем вечер, как да прекараме свободното си време през уикенда и дори какво аз да облека…

В началото не обръщах внимание на това. Бях толкова влюбена, че не разсъждавах трезво. Съгласявах се с всичко, което ми нареждаше. С времето обаче властният му тон започна да ме дразни. Не бяха изминали и шест месеца и аз вече се чувствах като дресирано куче от цирка, което получава команди и трябва да изпълнява разни номера. Усетих, че вече не го обичам. Изведнъж заслепението изчезна. Започнах отново да разсъждавам трезво и да се питам какво да правя.

Първоначално страдах безмълвно. Това продължи до онази ужасна вечер, когато нервите ми вече не издържаха поредния му изблик. Всичко започна от някаква дреболия. Чистех с прахосмукачката, когато той започна да ме учи как е правилно да се чисти. „Тогава почисти ти, щом смяташ, че ще го направиш по-добре“, не се сдържах и му казах аз. Той кипна и ме удари по лицето. Почервенях от гняв. Експлодирах. Не издържах повече.

На бърза ръка събрах багажа си и отидох временно да живея при приятелката ми Яна. Тогава започна терорът. Даниел ми се обаждаше по телефона по всяко време на денонощието.

– Върни се при мен. Толкова съжалявам, че те ударих. Няма да се случи никога повече, обещавам ти – умоляваше ме той.

И често плачеше по телефона. Аз обаче бях твърда и всеки път отсичах:

– С теб приключихме завинаги! Един ден, изпаднал в поредната си криза, той просъска в телефонната слушалка:

– Горчиво ще съжаляваш!

После тресна телефона.

Започна да звъни още по-често, звънеше ми дори в детската градина, където работех. Стараех се да не обръщам внимание на заплахите или обещанията му.

Заплахите му зачестиха. Веднъж ме причака пред градината и ме сграбчи за ръката. Усетих, че е много пиян. Едва разбирах какво пелтечи.

– Не можеш да ме напуснеш просто така! Сега ще тръгнеш с мен. Ако не тръгнеш, ще те принудя със сила. Но ще си изпатят и децата… Внимавай!

Страхът ме сграбчи и се уви като примка около шията ми. Осъзнах, че Даниел е психопат. Погледът му ме пронизваше и мъчително, душата ми крещеше от болка.

Макар и с гръб, усещах, че майките, които идваха да приберат децата си, ме гледат. Не исках да правя сцена, затова тръгнах с Даниел и помолих помощник-възпитателката да се погрижи за децата, които още не бяха взети от близките им. Обзе ме паника. Какво ли щеше да ми направи, ако се кача в колата?

Стигнахме до ъгъла на улицата, тогава побягнах. Бягах, без да се обръщам. Спасението бе за кратко. Нещата тръгнаха още по-зле.

„Дори смъртта може да ни раздели“, писа ми той в смс. Уплаших се! Беше луд! Шпионираше ме навсякъде, разби колата ми и прерови багажника и жабката й. Не знам какво очакваше да намери там – може би някакви доказателства, че му изневерявам.

Когато се прибирах вечер, виждах сянката му, която ме преследваше. След работа внимавах да ходя по оживени улици, почти набегом стигах до автобуса и когато дойдеше, се мятах в него, преди да се е появил Даниел. Въздъхвах с облекчение, когато най-сетне влизах в дома на Яна.

Нервите ми бяха изопнати – сепвах се при всеки шум! Вечер не смеех да се покажа на входната врата, когато някой позвънеше. Бях станала невротичка. Боях се, че може да ме убие. Думата „смърт“ все по-често се появяваше в смс-ите му.

– Все някога той ще се вразуми – успокояваше ме Яна. Аз обаче се превърнах в кълбо от нерви и започнах да подскачам при всеки шум.
Наистина не знам какво да правя?

Д.Н., 33 г.

Източник: Жуpнaл

МАГАЗИН ПО-КРАСИВИ

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар