Бях късметлийка
Не е ли странно? Да срещнеш когото ще прекараш остатъка от живота си, на летището. Ти заминаваш, той пристига. А случайно преплелите се погледи обещават океан от непознати чувства и преживявания. Може да ви звучи невероятно, но аз така се запознах със съпруга си. И още сме заедно. Вече 20 години.
На 21 човек не се замисля за семейство. Животът е пред теб, искаш да пътуваш, да учиш, да опознаваш нови места. Бях късметлийка – едно дете на сравнително добре материално родители, което мечтае да покори света.
Запознахме се на летището
Учех се прилично, затова нашите решиха да ме пратят малко в чужбина. Изборът падна върху Франция, защото се занимавах с изкуство.
В деня на заминаването отидох на фризьор. Исках да изглеждам добре, когато стъпя на френска земя. Квартирата ми беше уредена, годината – платена. Оставаше само да се наслаждавам на живота и да черпя вдъхновение от френската култура.
Родителите ми дойдоха с мен до летището. Чекирах багажа и направихме едно дълго сбогуване. После те си тръгнаха, а аз влязох в салона за заминаващи пътници.
Седнах на една от пейките и зачетох списание. И тогава го видях. Вървеше с екипажа на един от самолетите, приземили се току-що. Беше красив, снажен, стегнат. Мъж и половина!
Едва откъснах поглед от него. Но трябваше да го направя, защото и той се беше зазяпал в мен.
Зачетох отново списанието, за да не гледам… Не усетих кога беше дошъл зад мен. Стоеше тихо и ме наблюдаваше. Когато усетих погледа му върху себе си и се обърнах, ми се усмихна. Да знаете, няма други такива очи на света.
Толкова топли, нежни, сякаш те прегръщат. Изгледах го лошо, мислейки, че така ще го накарам да си тръгне. Той обаче седна до мен и ме поздрави. Започна да ме разпитва – за къде пътувам, какво ще правя там, сама ли съм… Първоначално отговарях едносрично, но колкото повече потъвах в очите му, толкова по-лесно думите излизаха от устата ми. Накрая, точно когато дойде време да се качвам на самолета, вече бях разказала цялата си история.
По микрофона призоваха отново пътниците за Париж да се придвижат към изхода. Станах и му протегнах ръка за сбогом. А той я хвана, засмя се и каза, че няма да се отърва така лесно от него.
Докато съм разказвала, той вече беше съставил план.
Обади се на свой приятел, летец, който живее в Париж, да ни посрещне. Казвам „ни“, защото Милен тръгна с мен. Имаше право на служебно място и се качи с мен на борда. Приех го леко на шега. Реших, че може да е имал идея да пътува и по-рано и аз да не съм част от причината. Но, когато на летището приятелят му дойде и ни натовари в колата, започнах да се притеснявам. Помолих ги да ме оставят пред квартирата. Те първо не искаха и да чуят, но в крайна сметка склониха. Милен каза, че след час-два ще мине да ме вземе за разходка.
След час на вратата на апартамента се почука. Няма да си кривя душата, изглеждаше по-добре от преди. Освежен, с цвете в ръка. Разхождахме се с часове. Хапнахме, пихме кафе, пак се разхождахме. И говорихме, говорихме…
Беше един от най-хубавите дни в живота ми. Ден, който продължи цели 20 години, продължава и до днес. И през ум не ми мина да отстоявам свободата си на личен живот, правото си на партита, срещи и купони със състудентите.
Милен почти живееше с мен в Париж. Между полетите му си правехме малки екскурзии. Оженихме се на втората година. А година по-късно се роди дъщеря ни, по-късно дойде и синът ни. Сега живеем в София. Но продължаваме да пътуваме. И всеки път, минавайки през входа на летището, си спомняме за деня, в който съдбата ни помогна да се срещнем. И тихичко й благодарим.
Пепа М., 41 г., София
Източник:Журнaл
Add comment