Сега сме с тях на квартира, но никога няма да се върнем
Аз съм на 42 и, въпреки че 20 години всички мислеха, че имаме прекрасно семейство, но вече сме разделени от 2 месеца. Прословутата причина за изневярата не е актуална при нас. Поне от моя страна.
Проблемът са децата. Имаме 2-ма синове на 18 и 20 г, които както се досещате карат пубертет по едно и също време и както всички родители с такива деца си имаме проблеми.
Съпругът ми позволи собствените му деца да се озлобят към него. И в резултат на това те показват неуважение. През всичките години беше много строг и жесток и те от своя страна спряха още преди години да му казват „татко“, но това само го вбесяваше и настървяваше да бъде още по-жесток с тях, вместо да поговори искрено с тях и да се опита да реши проблема.
Това беше под достойнството му. Дойде момента в който те пораснаха, но въпреки всичко той продължаваше да се държи с тях като с деца (посягаше да ги бие), но те вече не умираха от страх, защото можеха сами да се защитят.
Казваха ми със сълзи на очи, че няма да позволят повече да ги бие и ако се наложи ще вдигнат ръка и те. Като се има предвид колко озлобени бяха, аз умирах от страх да не се случи най-лошото: дете да посегне на родителя си!
Естествено тези отношения се прехвърляха и между нас аз бях обвинена за всичко, отношението към мен не беше по-различно. В един такъв момент, когато при поредния скандал, той изгони и двамата ми синове от къщи (като обясняваше, че цели да се върнат по принуда т.е. да ги пречупи), аз не издържах и му казах, че тръгвам с тях. Отговорът беше да вървя където искам.
Тръгнах с тях и сега сме на квартира въпреки, че имаме 2 апартамента и 3 коли! Той си живее (поне досега)сам в общото ни жилище и нито за секунда не проявява разкаяние или да търси начин да оправи нещата.
Единственото нещо, което предложи, и то в началото, е че можехме да се върнем но при същите условия! Аз отказах, много ме боли защото оставих собствения си дом,к ъм него въпреки всичко също имам чувства, той се е моят мъж, той е все едно аз! Все едно преживявам смърт на близък човек, но тормозът, от който избягахме с децата беше жесток! И все пак се питам правилно ли постъпвам.
М.М., Варна
Add comment