Не мога да ви опиша какво изживяхме с моя съпруг
Вече съм на възраст – карам 57 г. Поглеждам назад и си мисля: искам ли да изтрия нещо? Искам ли да не се е случвало? Да, има такива неща. Но после си казвам: в живота всичко се стреми към баланс. Вероятно и естественият ход на моя живот е бил именно такъв – балансиран.
Когато бях малка, имах приятелка, която беше осиновена. Беше попаднала на прекрасно семейство и аз добих впечатлението, че осиновяването е нещо прекрасно – и за родителите осиновители, и за детето. Дори бях убедена, че и самата аз ще осиновя дете. Когато бях на 19, се влюбих и доста бързо се озовах под венчило. На 20 вече имах дъщеря – красива, усмихната. Живеехме си щастливо, а аз като че ли забравих за осиновяването… Настанаха едни по-тежки години и аз все си казвах: като се пооправим финансово, ще си осиновим дете. Но годините си минаваха и така и не направихме тази крачка. Всъщност осиновяването се случи, но по различен начин.
В живота всичко се стреми към баланс
Дъщеря ми порасна сякаш за миг. Детството й беше красиво и пълноценно. Сякаш по традиция, и тя се омъжи, когато стана на 20 г. Съпругът й беше от другия край на България – запознали се на един семинар. Пренесе се у нас, заживяхме дружно. Когато минаха четири години от сватбата на дъщеря ми и тя все още нямаше дете, стана ясно, че няма и да може – имаше здравословен проблем. Започнаха да й предлагат разни варианти, но тя вече си беше наумила друго…
– Мамо, май дойде времето…
– За какво?
– За осиновяване.
Разплака ме. Знаеше колко много исках да осиновя дете – едно от онези изоставени създания, които имат право на повече щастие, право на шанс за по-добър живот. Е, аз като не успях, явно на нея се падаше тази чест – да, истинска чест е да приемеш в живота си дете, което съдбата сякаш се опитва да накаже за неизвършени грехове.
Процедурата не отне много време – всъщност Ина (дъщеря ми) и съпругът й Емил бяха идвали няколко пъти с мен в един от домовете за изоставени деца – носехме им разни неща, ходехме, когато е възможно и когато ни допускат, за да помагаме с каквото можем и да поиграем с децата, да им почетем, правехме им дори театър. Това си беше една наша семейна кауза – след като не осинових дете, решихме един вид да ги осиновим всичките – поне частично.
Когато дъщеря ми и зет ми бяха готови с документите за осиновяване, всичко стана много бързо. И в дома ни се появи малкият Кирчо – едногодишен русокоско, който се радваше на всичко, дори на дърпането на завесите и рязането на хляб. Младите родители бяха особено щастливи, но и ние със съпруга ми – младите баба и дядо (на по 45 г.), не оставахме по-назад.
Предстояха ни прекрасни години
Или поне така си мислехме. Наистина изживяхме чудесен период, но доста по-кратък, отколкото очаквахме. През втората година след осиновяването на Кирчо съдбата на нашето семейство се промени изцяло: една катастрофа преобърна всичко. Ина и Емил загинаха нелепо – на едно мокро шосе, в една тъмна вечер, която никога няма да забравя. Те просто излязоха от къщи и никога повече не се върнаха.
Не мога да ви опиша какво изживяхме с моя съпруг – как се преживява нещо такова? Не знаехме на кой свят сме. Сякаш душата ми се беше превърнала в тръни, които ме раздираха отвътре. Съпругът ми получи инфаркт, на мен ми опада косата. Шокът беше неописуем. Но съвсем не искам да се връщам към всичко това, което трябваше да преживеем. И то – бързо.
Защото едно малко тригодишно момченце имаше нужда от топлота и обич. Имаше нужда от нашата адекватност, за да продължи напред. Минаха няколко дни, в които все питаше за мама и тати… Но все пак беше достатъчно малък, за да не може да осъзнае какво става. Успяхме да сътворим за него една история, която обясняваше случилото се някъде в света между приказките и реалността. Това помогна и с времето всичко се намести. А в представите му Ина и Емил си останаха за него като някакви ангели, които са се явили за малко, а сега го гледат някъде от небето и го пазят.
Нашата нова роля
А тук, на земята, в пазители на Кирчо се превърнахме аз и съпругът ми – след като две години бяхме баба и дядо, след фаталната случка в живота ни ние го осиновихме. Да, в крайна сметка осиновихме дете – нещо, което толкова бяхме отлагали. Искахме това, но трябваше ли да стане по този начин? Понякога се обръщам с гняв назад и сълзите ми потичат… Друг път просто обръщам поглед към небето, гледам тичащите облаци и си представям, както правехме с Ина, че по синьото небесно поле тичат щастливи бели коне…
„Накъде тичат, мамо?“ – ме питаше Ина. „Накъде тичат, мамо?“ – ме пита сега малкият Кирчо. Всъщност вече е на 13 – минаха десет години… А аз все си разказвам моята история за света на белите коне, които отнасят неприятните мисли и случки на едно специално място, където съдбата ги превръща в красиви облаци…
– Мамо, вече не съм малък – казва сериозно Кирил… Вече не ми дава да му викам Кирчо. Е, прав е, пораства. И затова се заемаме с поредната история за нашите облачни коне. Не, не си мислете, че сме превърнали детето в непоправим романтик с отвлечени мисли. Не, просто има невероятна фантазия и всъщност в тези разговори се появяват разни прекрасни идеи. Мечтае да създава компютърни игри – по-скоро да измисля нови светове за игрите. И ще го направи – сигурна съм. Защото въпреки всички предизвикателства, които съдбата отправи към това дете, той расте като здраво стъпил на земята решителен човек, гледащ към живота без прекалено много мечтателност, а по-скоро с готовност да преодолява всякакви пречки.
Така че все по-рядко се обръщам назад – не искам да съжалявам за нищо. Каквото е имало да става, е станало. Присъствието на Кирил в живота ми ме накара да не се озлобявам от лошото, което се случва, а да се обнадеждавам за доброто напред. А и наистина – във всичко има баланс… Животът си има своята справедливост – колкото ми е взел, толкова ми е и дал. Така че мога да си позволя да му простя и да продължа напред.
Е.Д., 57 г.
Източник: „Жуpнaл“
Add comment