Бях се заклела още като тийнейджърка, че никога няма да се бракосъчетая, защото подписите в гражданското не доказват нищо. Съдбата ме опроверга обаче – когато дъщеря ми стана тийнейджърка, бе свидетел на моето „Да“ пред служителката по веселите ритуали, а младоженецът не беше баща й.
Родих съвсем млада – едва на 19. Бебето, разбира се, не бе планирано, но бе желано, а това винаги е най-
Родих и той ме заряза
важното. Само дето се оказа, че смелото решение да го родя не е достатъчно за превръщане на ученическата ми любов в зряла връзка.
Бяхме горди, че се обичаме безумно (май точната дума е безразсъдно) и сме си направили бебе, твърдяхме, че искаме още деца и вярвахме, че ще сме заедно завинаги. Бъдещите баби бяха в потрес, а кандидат-дядовците ни подкрепяха тайно. На въпроса ще се женим ли, отговорихме дружно „Не, бракът е отживелица“ и зачакахме щастливото събитие като две деца, които чакат подарък от Дядо Коледа.
Бебето се появи шест месеца след абитуриентския ни бал – него не го пропуснахме, защото е един път в живота. След още шест месеца младият татко вече не бе в еуфория и още преди първия рожден ден на съкровището ни, се изнесе от уж щастливото ни семейно гнездо. Обяснението – имал нужда от свобода, истината – бе си намерил нова принцеса, докато аз съм била залисана в грижи по бебето.
Върнах се в бащиния дом. Нямах никакви доходи освен майчинските помощи и не можех да плащам квартирата, за наема на която се грижеше „отговорният“ татко. По онова време вече работеше на бензиностанция и изкарваше добри пари, но дори не му мина през акъла да ми предложи.
Дали щях да приема, е отделен въпрос – горчиво разочарована, аз също не отворих дума. Добрата новина в случая бе, че апартаментът на родителите ми беше голям, а още по-хубавото, че те се зарадваха от сърце на завръщането ми със сладкото им внуче. Мама, разбира се, не пропусна коментарите от рода „Нали ти казвах…“, а татко отново ме подкрепи със смутена усмивка.
Започнах да кроя планове как дъщеричката ми ще поотрасне, ще я дам на ясли, ще си намеря работа и ще му докажа на онзи гадняр, че мога да го преживея. Точно се поуспокоих и дойде нов шок, съвсем неочакван за мен – кризата на средната възраст, в която бяха попаднали мама и татко.
Родителите ми се разведоха. Съобщиха ми го при свършен факт – не искали да ме разстройват и да ме занимават с проблемите си. Сега, когато вече съм достатъчно голяма и имам свое дете, трябвало да ги разбера – и те имали право на лично щастие. Оставали приятели и продължавали да ме обичат както преди, и т.н. Боже, само това ми липсваше!
Татко се изнесе от апартамента и стана още по-широко, но това не ме зарадва. Мама започна да преспива по-често при приятелки и аз си мислех, че споделя мъката си с тях за проваления брак. Повтарях си, че поне в това съм била права – подписът в гражданското не доказва и не гарантира вечна любов. А дъщеричката ми грееше като слънчице и раздаваше обич на всички ни.
Първата покана за сватба дойде от… баба й. Момиченцето ми се въртеше от щастие като балеринка, защото щеше да е шаферка. Е, рокличката й нямаше да повтаря модела на булчинския тоалет, защото мама поне това ми спести – да се облече като младоженка. Нощите, които си мислех, че прекарва с приятелки по съдба, обляна в сълзи, всъщност е била щастлива в обятията на любимия. Бях объркана и нещо ме „ядеше“ отвътре, докато в деня на бракосъчетанието татко не ми каза: „Яна, виж, майка ти може да е баба на дъщеря ти, но погледни как сияе като момиче…“ Е, стига де, та тя беше на 46 години, да не съм в някой френски филм!
Всички бивши и настоящи са се събрали и се радват на поредния нов член на голямата фамилия, а наоколо тичат весели деца и внучета… Всъщност, защо не, защо да не се вкараме в този сценарий?
Оттогава минаха десетина години. Татко не се ожени отново, но сватбите, на които се събирахме, не свършиха с мамината.
Дъщеря ми пак стана шаферка. Този път на моята сватба! Само че не чаках да стигна „пределната“ възраст на мама. Всъщност през онези години нищо не чаках, нищо не търсех, исках само детето ми да е живо, здраво и щастливо. Правех всичко за нея, дори се потрудих да завърша икономика, да си намеря добра работа, да не чувства липсата на баща и да сме финансово независими. Благодарях на Господ, че я е дарил с лек характер и весел нрав, нямах притесненията на родител на тийнейджър, веднъж не чух обида, че не съм успяла да задържа баща й.
Той се обади само веднъж след години пълно мълчание, за да ме пита може ли да се върне, защото нищо от това, което му била обещала другата жена, не му дала. Обясних с две думи, че няма къде да се върне, защото никога не е бил вкъщи. Дъщеря ми отсече „Браво, мамо!“ и ме прегърна силно. Тогава се убедих, че мога да погледна друг мъж. А той, вторият в живота ми, беше съседът от отсрещния блок. Май пак се вкарах във френски филм…
Яна
Leave a reply