Ралица ми е приятелка от детинство. Омъжи се преди мен. Мислех си, че бракът й е щастлив. Бях останала с впечатлението, че съпругът й Петър я боготвори. Вярно, че напоследък двете с нея не се виждахме често, но това не ни пречеше при всяка наша среща да се чувстваме тъй близки, сякаш току-що се бяхме разделили.
Аз съм щастлива, а тя – не
Неотдавна седяхме с Рали в градината на една пицария. Времето беше приятно. Аз бях в прекрасно настроение – за разлика от нея. Лицето й беше посърнало и сериозно. Запитах я защо е тъжна.
– Какво става с теб, Рали?
– Ами, нищо – отговори вяло тя. Стори ми се, че не е искрена. И че крие нещо от мен.
– Как беше в Слънчев бряг? – опита се да смени темата на разговора тя.
– Беше страхотно! От терасата на хотела можехме да се наслаждаваме с Тихомир на морето и на залезите…
Докато бяхме там, разбрах, че съм бременна…
– Бременна?! – възкликна Ралица.
Помислих си, че се радва.
Когато ни сервираха пиците, тя направи някакъв нервен жест и обърна чинията си. След това си погледна часовника и каза:
– Леле, щях да забравя! Имам уговорка да се видя с шефа на една фирма.
Грабна си чантата и хукна. Държанието й наистина ми се стори странно. Бях сигурна, че не отива на никаква бизнес среща. Та нали беше събота. Започнах да се чудя какво става. Питах се дали с нещо не я обидих. От притеснение чак ме заболя стомахът.
През следващата седмица нито се чухме, нито се видяхме.
Изпращах й съобщения по мобилния телефон, но тя не ми отговаряше. Вече бях сигурна, че по време на моята двуседмична почивка на Черноморието нещо се е случило.
След няколко дни Ралица имаше рожден ден. Обадих й се, за да й го честитя. Тя прие поздравленията ми доста сдържано. По-късно узнах, че го е празнувала в едно нашумяло заведение. Стана ми обидно, че не ме покани. Все пак бяхме приятелки от детските си години. Когато казах на Тихомир, че напоследък ме отбягва, той също се озадачи:
– Много странно, вие бяхте неразделни. Може би с нещо си я засегнала.
– Не можа ли да измислиш нещо друго? Писна ми да изкарваш все мен виновна! – избухнах аз неочаквано за самата себе си.
Но думите му още повече засилиха безпокойството ми.
На следващия ден си казах, че трябва да спра да мисля за Ралица. За да се извиня на Тишо за избухването си, го поканих на ресторант. Докато вечеряхме, дълго разговаряхме за предстоящото ми майчинство. Изведнъж, както се бяхме унесли в планове и мечти, погледът ми се насочи към една маса в дъното на заведението. На нея седеше приятелката ми с някаква нейна позната. Не бях забелязала кога са дошли. Казах си, че сега е моментът да науча истината. Тя също ме видя. Като че ли предусети намерението ми, защото неочаквано стана и се запъти към тоалетната. Това ме ядоса и хукнах след нея. Когато я настигнах, я попитах направо:
– Защо ме отбягваш? Какво съм ти направила?
Ралица ме погледна тъжно. В думите й също долових тъга:
– Ти си толкова щастлива… Имаш мъж, който те обича, а сега чакаш и бебе – прошепна тя.
Устните й трепереха. Сълзите напираха в очите й.
– Защо говориш така? Твоят Петър не може да диша без теб.
– Той ме напусна – прекъсна ме тя.
– Не може да бъде! Ти никога не си имала проблеми с него.
– И аз си мислех така, а се оказа тъкмо обратното. Онзи ден ми беше криво, защото предния ден ми поиска развод.
– Не се притеснявай, няма да стигнете до там – опитах се да я утеша.
– Сериозно е, той си има любовница.
Почувствах се неловко. Опитах се да й вляза в положението и да я разбера. Дадох си сметка колко ужасно се чувства. Прегърнах я. Не можех кой знае колко да я успокоя. Казах й, че не й се сърдя за нищо.
– Винаги можеш да разчиташ на мен. Аз си оставам твоя приятелка.
През следващите няколко дни почти не се отделих от нея. Но тя продължи да се държи някак дистанцирано към мен. Явно ще й трябва време, за да „преглътне“ моето щастие. И за да се примири с мисълта, че е изоставена от Петър. Дано все пак осъзнае, че нямам вина за неприятностите й.
Мирослава, 28 г., София
Add comment