Ревността може да бъде от завист или враждебност! Вижте защо!

„Следя те, защото те обичам!“… „Контролирам те, защото ми пука за теб!“… Чували сте подобни фрази, нали? Или пък познатия израз: „Който не ревнува, той не обича“. Как стоят нещата с ревността? Дали тя е най-важната „подправка“ в любовта, или по-скоро – най-сериозният и неразрешим проблем?

Ревност

Ревността като тръпка

С риск да прозвучи като защита на ревнивците, ще бъдем обективни и няма веднага да осъдим ревността като отрицателна човешка черта и бич за любовта. Много психолози подчертават и някои нейни пре­димства: тъй като хората като цяло са полигамии същества, ревността у индивидите, които държат на моногамията в социален, личен и дори материален аспект, може да се приеме като сила, която играе стабилизираща роля в съвременното общество. Ако това чувство не преминава рамките на разумното, то може да бъде не само „пазител“, но и основна движеща сила на всяка една връзка.

Можем да разглеждаме ревността в два аспекта. От една страна, тя се проявява като страх да не загубим любимия човек. В този случай тя е едно естествено продължение на любовта ни. От друга страна, това чувство граничи със завист, враждебност, дори ненавист към трети лица, което я превръща в негативно явление. Съществува теория, спо­ред която болезнено ревнивите хора имат по-голяма нужда да бъдат обичани. Но това означава също, че колкото по-ревнив е един човек, толкова по-зависим става той от своя партньор. Ако искаме да определим ревността като „подправката“ на любовта – да, може, но само ако е в умерени дози. Прескочим ли границата, става същото, както ако прекалим с подправките – идва момент, в който просто не можем да консумираме блюдото.

В една връзка тиранин, в друга – жертва

Монетата има две страни. Без дори сам да си дава сметка, всеки може в една връзка да бъде в ролята на жертвата, а в следващата самият той да е ревнивецът. В другия слу­чай пък човек знае, че се поддава на ревността, знае, че не бива да го допуска извън определени граници, и въпреки това, съвсем осъзнато, се поддава на слабостта си. Според психолозите е добре човек, преди да встъпи в брак, да е преживял поне една, че дори и две, и три романтично-сантиментални любовни връзки с последвала болезнена раздяла. Той приема този опит като един вид ваксинация, която да го предпазва при следваща връзка, където вече ще има брак и деца. Всеки трябва да бъде наясно, че не съществува връзка без рискове.

Че както той е способен да обича не само един човек, така трябва да е готов за същото и от другата страна. Че раздялата може да бъде повод за тъга и сълзи, но никога – за посегателство върху собствения живот. Ако има късмет, така че да се срещне с ревниви партньори само за кратко време по схемата „проба-грешка“, несъмнено после ще придобие нужния опит, за да знае какво да избягва за в бъдеще.

Всеки трябва да бъде наясно, че изневярата, която най-често може да разтърси партньорските взаимоотношения и да доведе до раздяла, в огромна част от случаите има по-дълбоки причини и е знак, че нещо във връзката не е било наред.

Ревността е чувство, което почти винаги съпътства една връзка. Важно е обаче по какъв начин. Ако се е породила вследствие на измама и изневяра от другата страна, може да бъде разбрана. Ако е в умерени, разумни граници – също. Опасна и унищожителна е другата й разно­видност – безпричинната, деструктивна, самоцелна ревност. Ревност, от която е добре да се бяга далеч.