Не мога да контактувам с тях. Притеснявам се, а те мислят, че съм надут
Казвам се Стоян, на 29 години. В момента живея в Гърция. Не искам моята история да ви прозвучи като оплакване, пиша това по-скоро като молба за съвет. В момента уча информатика, работя и не бих казал, че мога да се оплача от живота, с изключение на малките семейни проблеми, и свади, на които ставам свидетел много често, на които център е моят баща, който винаги недоволства, негодува от всичко и излива цялата си злоба на всеки малък чуплив предмет, който е около него; а относно семейството – вечер, в края на работният ден то се е превръща в отдушник на събраните от него през денят ядове и отрицателни мисли.
Майка ми е душица, набожна жена, за която не бих могъл да кажа нещо лошо, и винаги подхожда с разбиране и спокойствие към всичко. Имам и брат, Веселин – той е на 18 години. Обичам го много, бих дал всичко за него! Факта, че до ден днешен не съм имал сексуален контакт с момиче, не съм целувал момиче, не съм имал приятелка, дори съм нямал и физически контакт с женска плът може да прозвучи странно на някои от вас, но от друга страна не намирам нищо срамно да споделя това.
„Стеснителен е“ ще кажат някои, и аз не бих го отрекъл. Чувствам се малко некомфортно, когато разговарям с момиче и не мога да се отпусна напълно, не мога да и покажа тази моя страна, която тя иска да види в мен. Вместо това я карам да остава с впечатлението, че съм твърде „надут“ за да говоря с нея, в други случаи, че съм твърде стеснителен или просто не проявявам необходимият интерес към нея. Чувствам, че моето истинско „аз“ е затворено някъде вътре в мен и иска да излезе, но аз не му позволявам да се изяви и го подтискам, не искам да му дам шанс. Знам, че мога, не изглеждам и лошо – напротив, бих казал, че изглеждам много добре, симпатичен съм и имам доста стегнато и хубаво тяло, спортувам редовно, грижа се за себе си и се храня здравословно. Умен съм, помагам много на всички мои приятели в нужда, за което те всички много ме уважават, но за жалост много рядко срещам човек, който да стори същото за мен, но аз съм доволен, че мога и го правя и не очаквам нещо в замяна. Не мога да изразявам правилно това, което чувствам към един човек, винаги се натъквам на пречка и там удрям на камък. Понякога се чувствам самотен и изоставен, но винаги си мисля дали има смисъл, защо не се захвана с нещо смислено, вместо да оплаквам жалката си съдба…
Много често се питам защо е така… и не бих могъл да виня света около мен, защото знам, че не той е виновен… дори мисля, че виновен няма – човек не може да припира съдбата, има си време и място за всичко и за всеки. Това много често създава у хората едно много погрешно впечатление за моята личност.
Стоян С., Гърция
Leave a reply