Сега живея единствено за сина си и искам да му осигуря дом, какъвто аз нямах
Израснах в дом за сираци, майка ми и баща ми починаха, когато бях малка, а останалите роднини отказаха да се погрижат за мен. Може би заради това си повтарях, че един ден като порасна, ще имам наистина добро семейство и ще бъдем щастливи. Броях ден след ден дните в пансиона и все си повтарях, че един ден това ще свърши и наистина ще намеря мъжа, който ще обича мен и децата, които ще си създадем.
Естествено, че в дома за сираци, където отраснах, имаше всякакви изврашения, побоища и психически тормоз. Но мен това сякаш не ме касаеше, просто си казвах, че това се случва на някой друг и чаках.
Запознах се с Теодор, когато вече бях завършила средното си образование и имах донякъде стабилна професия. От една фондация ми бяха уредили да завърша курс за офис – сътрудник, знаех английски и не ми беше проблем да се установя в частна фирма. Той работеше като куриер и често идваше в офиса ни. Беше шеговит, забавен и ме гледеше с един особен, премрежен поглед, който ме караше да се чувствам красива. По-късно щях да разбера, че почти всички насилници имат една обща черта – чаровни са и умеят да прикрият истинската си същност.
Започнахме да излизаме заедно и припознах в него принца, за когото си желаех. Накрая заживяхме заедно, след няколко месеца забременях и сякаш нищо не липсваше да се сбъдне мечтата ми за семейство. Живеехме под наем и бяхме относително бедни, но пък имахме себе си и бебе на път.
Когато бях в шестия месец, започнаха проблемите, Теодор започна да не се прибира или пък се връщаше пиян и ми крещеше, обиждаше ме, че за нищо не ставам. Веднъж ми вдигна ръка и ме удари няколко пъти през лицето. След това излезе и не се върна три дни, а аз през цялото време се опитвах да разбера с какво съм го обидила, в онзи период си мислех, че съм виновна за всичко.
След този скандал някак си заживяхме нормално, той ми се извини и обеща това никога да не се повтаря. Бебето се роди, пак бяхме много щастливи, но за кратко. Отново започна насилието, този път много по-жестоко. Накрая събрах сили и си тръгнах. Приюти ме приятелка, при която живяхме с бебето няколко месеца, докато си стъпим на краката. Сега работя на две места, за да можем да се издържаме. Синът ми вече е на 5 години, ходи на градина и отново се чувствам както преди, жизнена и пълна с енергия. Но за любовта нещо се пречупи в мен и не вярвам повече. Не искам да имам мъж в живота си, вече знам, че няма такова понятие като семейно щастие. Единствената ми цел в живота е да се боря за това детето ми да има хубав дом и никога да не познае тези лишения, които изпитах аз.
Една отчаяна жена
Leave a reply