Много ме е страх, че няма да мога да продължа напред или може би е още твърде рано
Не мога да преживея смъртта на съпруга си. Той си отиде преди две години от рак на панкреаса. Беше само на 39 години. Остави ни с малки деца. Мислих си, че ще мине с течение на времето. Има дни, в които дори се смея, отново излизам навън с приятели. Но онова усещане, че нещо мое, част от тялото ми, от мислите, си е отишло, не ме напуска. Сякаш съм половин човек, сякаш са извадили много важна част от мен и е пусто.
Той се бореше много. Имали сме и лоши моменти, изневерявал ми е, аз на него – също. Но някак си винаги успявахме да преодолеем кризите и в сериозните, важните моменти да останем един до друг. Затова и не мога да разбера защо не мога да бъда с друг мъж.
Опитах, запознах се с колега от друга фирма, който идваше често при нас по работа. Покани ме на среща, не му вдигах телефона, накрая го видях да ме чака пред работата. Беше толкова настоятелен, че това ме трогна, а и след тези две години самота наистита не помнех какво е да си жена. Излизахме няколко пъти, харесвах го, имаше точно онзи неуловим чар, който те кара да се чувстваш специален. Веднъж ме изпрати до нас, поканих го да се качи, мислех си, че съм готова да бъда отново с мъж. Правихме невероятен секс, толкова нежен. Но сутринта, когато се събудих до него, изпитах ужас. Изплаших се точно от това, че си бях позволила да изпитам удоволствие с друг, а не с мъжа си. Разкрещях му се, казах му да си ходи веднага, той беше наистина объркан, но си тръгна. Аз се сринах, останах вкъщи, не можех да отида на работа, добре, че бяха приятелите ми. Гледаха ме как стоя цял ден, облякла един от пуловерите на мъжа ми и ме успокояваха.
Страхувам се, че вече никога няма да мога да бъда с друг мъж. Онзи колега дойде вечерта, беше се притеснил за мен, пита ме как съм. Разказах му всичко и го помолих да не ме търси повече. Той отговори, че за него вече съм се превърнала в нещо специално и е готов да чака. А аз се чувствам така, сякаш съм предала паметта на покойния си съпруг. Много ме е страх, че няма да мога да продължа напред или може би е още твърде рано.
Даниела К. 38 години, Пловдив
Add comment