Ще си позволя да ви разкажа една наистина много лична история за това как животът ми пое в неочаквана посока. История за един мъж, който неусетно превзе мислите, сърцето и душата ми. Беше грешно и крайно недопустимо да бъдем заедно. Никога дотогава не мислех, че мога да приема ролята на любовницата, на другата жена, но ето – направих го. Защото вярвам, че човек трябва да се бори за собственото си щастие, каквото и да му струва това.
Бях уморена от предателствата, лъжите, глупостта, арогантността на мъжа до мен и… любовта си отиде. Живеех просто по навик с него. Понасях лъжите, изневерите и униженията, защото се страхувах от самотата. 
Страхувах се от сивите и скучни делници, от мрачните и прашни мебели в празната къща, наследство от родителите ми.
Не исках да живея там сама. Да, можех все пак да напусна приятеля си, но се боях от реакцията на близките си, от подмятанията по мой адрес и от насмешките на колеги и познати. Затварях си очите за всяка глупост и всяка проява на злоба или пренебрежение от човека, за когото смятах, че поне малко ме уважава.
Често се чудех, кой от двама ни е виновен за случващото се между нас и защо той винаги насочва агресията си към мен, защо ме обвинява за грешките си. Но в един момент спрях да се интересувам от всичко.
Изпаднах в състояние на апатия – до момента, в който в живота ми нахлуха майка му и нейният по-млад приятел.
Четиримата заживяхме заедно, в един апартамент. Харесах гаджето на майка му, а по всичко личеше, че и той не беше безразличен към мен. В началото се опитвах да не отдавам значение на дребните знаци, на мислите, които се прокрадваха в съзнанието ми. Казвах си, че това не е редно, но уж случайните докосвания между нас ставаха все по-чести. Веднъж двамата останахме сами в апартамента. Не знам какво се случи – магия ли беше, или сън, но аз му се отдадох. Беше вълшебно, беше страхотно, беше неописуемо красиво. Беше хладна октомврийска вечер и тихо, толкова тихо, че чувахме учестеното си дишане.
През целия ден усещах погледа му, желанието му, той ме караше да се усмихвам и свенливо да свеждам глава. Пожелах го и аз. Поисках да бъда негова и не само веднъж, но и втори, и трети път. До този момент не познавах подобно чувство на топлота. Ръцете ни сами танцуваха по телата ни. Беше по-хубаво, отколкото някога съм си представяла. И исках нощта да не свършва… След това започнахме да се виждаме тайно, крадяхме мигове за нас, срещахме се навън, макар да знаехме, че рискуваме да ни видят, да ни усетят… Да, бяхме любовници, под един покрив.
Точно този мъж успя да ме накара да се почувствам отново жива! А аз исках да съм щастлива. Нищо друго. И бях готова да се боря за щастието си. Сърцето ми биеше ускорено всеки път когато го погледнех. Не ме интересуваше какво ни чака. Знаех, че ще изтърпя всичко, но ще съхраня любовта си!
Тази глупава игра на криеница продължи няколко месеца, докато един скандал преобърна всичко. Желанието да бъдем заедно надделя и решихме да сложим край на лъжите. След порой от тежки думи по наш адрес затръшнахме вратата след себе си и оставихме зад гърба си онази къща, изпълнена със злоба, алчност и интриги.
Сега, когато ви пиша, спестявам много от обидите, подмятанията и лошото отношение от страна на бившия ми приятел и майка му. Някои може би ще кажат, че съм си ги заслужавала, но не е така! Има една поговорка, която казва следното: „Ако обуеш моите обувки и извървиш с тях моя път, чак тогава имаш право да ме съдиш.”
Една бивша снаха
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply