Чудя се, толкова ли бях закопняла за любов и нежност, че взех глупавата свалка за обич, а тънката сметка – за грижа и отдаденост?
Владо се появи в живота ми година и половина след като се бях разделила с мъж, в когото бях лудо влюбена. Приех желаното за истина и повярвах, че той е моето второ аз – сродната душа, която всеки търси и не всеки намира. Вярвах, че Владо ще е винаги до мен, ще разпалва и ще цени любовта ми, ще ме подкрепя, ще ми дава сили и кураж да не се отчайвам, да се боря и да успявам. Това беше моята първа рухнала илюзия.
След като заживяхме заедно, мъжът, за когото бях готова на всичко, започна често да излиза с приятели и да 
ме оставя вкъщи. Тежката ми бременност му дойде супер – той ходеше навсякъде сам и ужасно се дразнеше, когато му звънях, за да го помоля за нещо или да го попитам скоро ли се прибира. Тъкмо бях родила, като научих, че фирмата, в която работех, фалира. Този удар не беше никак лек – как се гледа бебе, как се прави семейство без пари? Вместо да ме успокои, че все пак сме двама и ще се справим, Владо взе да се вайка с какво ще се храним, как ще му купуваме мляко и как ще си плащаме тока.
Аз – майката, която след раждането нямах и 50 килограма, го успокоявах и търсех начин, докато съм по майчинство, да изкарвам нещо допълнително. Вместо да ми даде надежда, той ме отчайваше все повече. Очаквах, че ще се изправи като мъж и ще каже: „Спокойно, ти гледай бебето, остави на мен другото…“ Нищо подобно – непрекъснато хленчеше пред мен, но купонясваше с другите, което също струва пари – знам, че никой не му е плащал питиетата.
Владо забрави да бъде мил и нежен, да ме разбира, да ме целува, когато се прибира, и да ми казва „Обичам те“, преди да излезе. Престана да ме забелязва – за него бях нещо като вечерята на масата, удобния диван пред телевизора, топлото легло, в което лягаше и ми обръщаше гръб. Никога не ме накара да се чувствам красива, обичана, специална. Той ме уби, като забрави не само моя рожден ден, но и този на сина ни. Не ми подари цвете и след като му напомних, че имаме празник. Не забеляза, че съм променила прическата си и съм облякла нова рокля.
Една вечер детето изгаряше от температура, баща му го нямаше и аз му звънях, за да купи лекарство от аптеката. Той не вдигаше и понеже упорито го набирах отново и отново, накрая изключи телефона си. Тогава осъзнах, че вече за нищо не мога да разчитам на Владо. Добре, че съседът на етажа има кола, грабна ни, закара ни в болницата, а на връщане от денонощната аптека купи всичко необходимо. Той плати, защото аз имах 5 лева – толкова бяха дневните, които Владо ми оставяше за пазар, за мен, за детето. Той смяташе, че парите развалят жените. Колкото пъти му казвах, че искам да работя и, малко макар, но да подпомагам семейния бюджет, мъжът ми отсичаше: „Знай си мястото и си сядай на задника. На моята жена не й трябва да работи. От каквото има нужда, ще го получава от мен…“
В началото го питах какво се случи, какво го промени, защо вече не ме обича и не ме зачита. Вече не задавам въпроса, на който знам отговора – този мъж не е моята сродна душа. Болно ми е да го призная, но това е самата истина.
Елена
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply