С Христо бяхме заедно повече от 4 години. Обичах го. Виждахме се почти всеки ден, а когато това не беше възможно, си говорехме с часове по телефона. Беше мил и грижовен. Постоянно ми казваше, че ме харесва и не може без мен. Само едно ме притесняваше – Христо и дума не даваше да се спомене за съвместно съжителство. За сватба не смеех и да си помисля.
А през това време приятелките ми една по една си устроиха живота – коя с брак, коя без. Живеят с мъжете си под общ покрив и имат деца. В началото се радвах, когато ме канеха на сватба, но постепенно тези купони започнаха да ме скапват, всеки път нещо отвътре започваше да ме разяжда. И все се чудех защо само мен това щастие заобикаля?
Исках да се омъжа за него
Подхванех ли темата пред Христо, получавах един и същ отговор: ние така и така сме си семейство, дори се обичаме повече от всички женени. Той ме уверяваше, че битовизмите в ежедневието ще ни разделят. Ама за мене не е така. Друго си е да знам, че вечер заедно се прибираме в нашето си гнездо. Различно е сутрин да се събуждаме заедно и никой да не си тръгва. Иска ми се двамата да пием кафе по халат и чехли. Да не говорим, че времето минава. Аз искам детенце. И Христо е съгласен… но май само на думи, защото на практика нещата изглеждат иначе.
Преди няколко месеца бяхме на поредната сватба на поредна моя приятелка. Оттогава мисълта за семейство не ми даваше мира. Една сутрин се събудих със съдбоносно решение – знаех как да го накарам да промени мнението си. Никога преди не бях лъгала за нещо толкова важно, направо съдбоносно, но той не ми остави друга възможност. Казах му, че майка ми е неизлечимо болна и й остават само няколко месеца живот. Единствената й мечта е да ме види задомена, тогава ще може да умре спокойна. Докато ме слушаше, очите му се насълзиха. Вярвах, че наистина му е мъчно, защото той харесваше майка ми… За първи път Христо не възрази, като предложих да си наемем квартира и да поканим родителите ми на гости. На първо време така, пък после… щяхме да му мислим. Споделих с него, че искам да направим годеж, макар и в съвсем тесен кръг. Христо не каза нищо определено, но и не възрази категорично, както правеше обикновено. Затова станах още по-смела.
Поех инициативата и хукнах по агенции, обикалях по квартири, вечер мъкнех и него в някои, които бях харесала. Не вземаше много присърце идеята, но идваше с мен. Най-после се спрях на жилище, което умишлено избрах по-далече от квартала, в който живееха родителите ми. Купих латекс и тапети, освежихме го и се нанесохме. От щастие не стъпвах по земята, направо хвърчах. Започнах организацията на годежа. Един ден след работа го замъкнах да си изберем пръстени. И макар че се дърпаше – не можел да носи пръстен, купихме и за него. За уречения ден поръчах храна от фирма, купих цветя и панделки и украсих жилището. Избрахме си и нови дрехи – всичко беше съвсем като за сгодени… Толкова се вживях в ролята си на годеница, че почти забравих за лъжата и за болестта на майка ми. А тя, милата, сияеше подмладена, радваше се, че най-после имам свестен човек до себе си, с когото се обичаме. Купонът започна и вървеше като по вода. И всичко щеше да е наред, ако след няколко питиета Христо не беше взел думата… Каза как съжалява за болестта на майка ми, колко му е мъчно, че няма да се порадва на децата ни, как иска да помогне за лечението й и дори се е консултирал със свой съученик, който работи в клиника в чужбина…
Роднините започнаха да се споглеждат и да се питат за какво заболяване става дума и защо те нищо не знаят за това. Баща ми се ядоса – не било истина, с такива неща шега не бивало да се прави. После заговори и майка ми… Стана страшно. Всички погледи бяха вперени в мен, а аз не смеех да вдигна глава, не можех да погледна Христо. Не знаех какво да кажа. Не съм била в ада, но знам, че той сигурно изглежда като това подобие на годеж… Не издържах, по едно врече скочих и излязох. Скрих се в тъмното на една пейка до блока и избухнах в сълзи. Отдалече виждах как гостите си тръгват…
Не знам колко дълго бях седяла така, но когато се прибрах, жилището беше празно. Христо също си беше тръгнал. А толкова исках да е там. Да ме гушне. Да ми прости. Да ми каже, че ме обича, че ме иска, че съм неговото момиче, че иска да бъда майка на децата му. Въпреки всичко. Позвъних му. Той повтаряше само колко е разочарован. Усещах дъха му, туптенето на сърцето му и… че не може да ми прости.
Занизаха се дните пусти и безкрайни. От време на време изваждам пръстените от кутийките, слагам ги на двете си ръце и им се радвам. А вечер в леглото гушкам един забравен пуловер на Христо. Чакам времето да ме излекува, за да продължа напред.
Мария
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply