Аз съм директор на една градска библиотека повече от тридесет години. Бях току-що почнал работа, когато началството ме повика и ми нареди, че трябва да ида на обмяна на опит в един руски град. Това било предвидено отдавна и по му отивало да иде на предишния директор, ама той се разболял, пенсионирал се преждевременно и сега…. късметът бил мой.
Жена ми се паникьоса – какво да купи, какво да приготви, какъв багаж да ми сложи в куфара. Разбирах, че най-много й е мъчно, че ще се разделим – много ме обичаше, а откакто се бяхме оженили, не се бяхме делили. Както и да е, натоварен с куп подаръци за колегите от онази библиотека, плюс буркан със смокиново сладко, една голяма кутия с баница, шише домашна ракия и две бутилки коняк се озовах в далечния град, с който по тогавашните почини бяхме побратимени.
Беше страхотно
Още с пристигането ме замъкнаха в разкошен ресторант и като се огледах – олеле, на масата само жени! Едни хубавелки – закръглени, бели и русички, абе същински локумчета! Ядохме, пихме, вдигахме тостове… Извадих и ракията, и коняка, накъсах баницата, бурканът със сладкото обикаляше масата.
Късно през нощта ме натовариха на една лада и ме заведоха в луксозен хотел – от тези, дето креватите са огромни, а възглавниците – от истински пух! Взех си душ, облякох си пижамата и ха да скоча в леглото, когато се отвори една странична врата и от съседната хотелска стая в дълга бродирана нощница влезе самата директорка на тамошната библиотека – Марина. Загубих ума и дума, а тя, засмяна до ушите, ми каза нещо, което доста ме учуди: това било в реда на нещата, предвидено и оповестено, нещо като част от тяхното гостоприемство, нещо като допълнително черпене към десерта, който между впрочем така и не опитах. Ех, тази Марина, каква нощ беше, каква прелест!
На другия ден, недоспал, криво-ляво успях да видя всичко в библиотеката и даже да посетя местния музей. След вечерята, пак така обилна, се извиних, че съм изморен, и отново ме закараха в хотела. Изкъпах се и тъкмо да се унеса, когато усетих, че някакви меки ръчички обвиват кръста ми и към мен се прилепва нежно тяло, гладко като кадифе. Надигнах се ококорен и видях, че до мен гола-голеничка лежи зам.-директорката на библиотеката Надежда. Това се казва гостоприемство, ех, тези братушки! Кога си беше отишла Наденка, така и не разбрах, сигурно съм заспал призори.
На третия ден разгледах фондовете на библиотеката, имах среща с кмета, пак вечеря, пак тостове… На прибиране се питах дали ще мога да поспя поне една нощ, но не, братушките не знаят почивка – ред беше на Ирка, шефката на отдел „Художествено-документален“. Една такава тъничка, въздушна, като глухарче, ама какви неща знаеше – ауууу… И тогава, на четвъртия ден, се сетих, че така не може – ще забравя половината неща, а не беше редно. Купих си дебела тетрадка с телчета и започнах да си водя записки. Ама с шифър, защото не се знаеше къде може да попаднат! И си подредих спомените по номера.
После много пъти съм ходил в командировка къде ли не, но такова ласкаво посрещане не съм имал. Според мен нещата бяха точно разчетени и нито една библиотекарка не беше прескочена, всяка от тях даде своя принос за моето хубаво прекарване. За двадесет дни отслабнах десет килограма, ако бях останал още седмица, не знам дали щях да имам сили да се кача на самолета.
Сега, толкова години оттогава, все още пазя онази дебела тетрадка с телчета и я отварям понякога. Дъщеря ми, вече госпожица за женене, един ден ме попита: „Татко, не мога да разбера какво все зяпаш в тази тетрадка, ама знаеш ли как се променя лицето ти, сякаш си спомняш нещо хубаво…“ Отричам, разбира се, как да й кажа, че в нея съм описал най-хубавата си командировка. Вярно, не спах двадесет дни, ама будуването си заслужаваше!
М. Г.
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply