Осиновена съм. Официално го научих преди две години, когато мама почина. Тогава бях наранена и сърдита на целия свят и се чудех защо не са ми казали по-рано. Всеки трябва да знае произхода си. Ами, ако се бях омъжила за брат си? Сега вече не мисля така. Разбирам я. Искала е да ми спести огорчението, лутането, въпросите и да ме предпази като всяка истинска майка. Липсваш ми, мамо, и дано пръстта над теб да не ти тежи много…
Всичко минава – и доброто, и лошото. След траурната церемония мисълта, че съм осиновена, не ми даваше мира. Търкаляше се в ума ми като снежна топка и се превръщаше в лавина. Повече не можех да се съпротивлявам на това безпокойство. Взех си отпуска и тръгнах да търся истинската си майка по болници, сиропиталища, архиви и общински служби. И я намерих. Тогава много се радвах. Цяла нощ не спах.
Сама си усложних живота
Представях си какво ще й кажа, как ще ме гушне и няма да можем да се наприказваме. Чудех се каква е, дали си приличаме. Знаех вече, че освен мен има още три деца – две момичета и едно момче. Исках да науча и за тях, да ги видя. У мен заживя идеята за голямо, сплотено семейство, да се обичаме и да се подкрепяме. Колко съм била наивна…
Първото разочарование дойде още като я видях. Ровеше в един контейнер и с последни сили дърпаше някакъв мръсен найлон. Слаба, разчорлена, раздърпана, мръсна, преждевременно състарена. Още преди да стигна до нея, извиках: „Мамо!“ Не се обърна. Думата не стигна до съзнанието й. Не я развълнува. Явно не означаваше нищо. Гледаше страшно, като диво животно, някъде през мен. Обърна се и протегна мръсната си ръка за милостиня. Беззъбата й уста просъска да й дам пари за хляб. Друго не я вълнуваше. Не знаех какво да правя. Стана ми мъчно. Животът понякога ни поднася ритници, и то доста силни. Мислех си, че някой от тях я беше свалил на земята и тя не беше намерила сили да стане. А сигурно ме е обичала. Не може да ме е носила девет месеца под сърцето си и да не ме обича. Колко ли е страдала и плакала?
Предложих й да идем у тях и тя прие. Живееше в стара, порутена сграда с още двама бездомници. Или по-скоро нощуваше там, защото мястото определено не ставаше за живеене. Тогава я заведох у дома. Нахраних я, изкъпа се, дадох й чисти дрехи. Предложих й да остане няколко дни, докато измислим какво да правим, но тя отказа. Поиска ми малко пари, но не каза за какво. Гледаше ме диво и повтаряше молбата си автоматично.
Дадох й. Това може би се оказа най-голямата ми грешка.
След седмица, когато се прибрах от работа, я заварих пред дома си – пияна и мръсна, с празна бутилка в ръка. Искаше пари. Беше искала и от децата, на които не бях казала, че това е баба им. Дадох й и храна, и пари. Още ми беше мило за нея. Не погледна храната изобщо. Пъхна я набързо в торбата, която й подадох. Дали някога ме е мислила – гладна ли съм, болна ли съм, студено ли ми е. Всъщност вече нямаше значение. Когато си решил да правиш добро, това не е важно.
Следващия път ме чакаше пред фирмата, в която работя – отново пияна, и отново за пари. Не й дадох и тя стана агресивна. Започна да крещи цинизми и да ме обижда. Говореше глупости, че ми е майка, че съм я изгонила от вкъщи, че й взимам пенсията, че я държа гладна, бия я, карам я да проси и да й давам полученото. Ужас! Спретна цял театър – плачеше, превиваше се, търкаляше се по земята. Колегите се чудеха какво става. А аз потъвах от срам и не знаех какво да кажа.
Когато тези изпълнения станаха ежедневни, отидох в общината, после при социалните, накрая в психодиспансера. Навсякъде ми отговаряха, че не могат да я настанят насилствено никъде, защото не съм й настойник и не е станал инцидент. Да, крещяла, но нали не била наранила никого. В прав текст ми казаха да си я прибера вкъщи и да я гледам. Не знаех какво да правя, а тя не се отказваше да ме тормози. Причакваше ме по улиците, висеше пред вкъщи или работата. Викаше, обиждаше ме. Шефът ме посъветва в най-скоро време да се справя със ситуацията или да си търся нова работа, тъй като това уронвало престижа на фирмата.
След като стана свидетел на няколко нейни изпълнения пред дома ни, малкият ми син започна да плаче насън и да се буди. Големият пък я мислеше за вещицата от приказките. Само дето не се виждаше краят на тази приказка.
Виновна съм – изпуснах злото от бутилката. Господ ми беше дал майка да ме пази и обича. Не го оцених и той ме наказа. Прости ми, мамо, обичам те! Ще донеса на гроба ти букет от любимите ти бели рози. И дано нещата се оправят.
Осиновената
Можете и вие да ни пишете на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply