Бях чувал хората да казват, че трябва да се живее тук и сега, в днешния ден, и да не се отлага нищо за утре. Допреди месец не бях съгласен с това, защото обичам винаги да съм две крачки пред другите, и да си планирам нещата от рано. Затова и много работех и бях оставил къщата и децата изцяло на грижите на жена си.
Тя нито веднъж не се разсърди, че се прибирам късно, че понякога през лятото сама води момчетата на море, че вечно тя ходи по родителски срещи и тържества – първо, в детската градина, после – в училище. Обичах я много за всичко, което правеше, и й бях благодарен, че не мърмори и не ме упреква за нищо, а винаги ме посреща усмихната и спокойна. Нито веднъж обаче не намерих време да й го кажа, да излезем някъде само двамата, ей така – просто да се поразходим. Или пък да оставим децата при някоя от бабите и да отидем поне 
за два-три дни на почивка сами – без телефони, без напрежение, без разговори за всекидневие и проблеми. Все отлагах това някъде напред, в бъдещето.
И когато след едно нейно неразположение се наложи да отиде на лекар и се разбра, че сме закъснели и медицината е безсилна. Не можех да повярвам! Исках да я заведа на всички места, които не посетихме, но трябваше да остане под лекарско наблюдение. Всяка вечер ходех при нея. Държах ръката й, галех челото й, целувах я, повтарях й, че я обичам. А тя ме гледаше с тъжните си очи, които с всеки следващ ден помръкваха. За 8 март поръчах торта във формата на сърце и огромен букет от любимите й лалета. Исках да я зарадвам, но когато влязох в стаята й, разбрах, че жена ми вече я няма. Така и не можа да види надписа върху тортата: Благодаря ти за всичко, което ми даде! Обичам те!
Не мога да ви опиша болката, която изпитвам. Но ви казвам – не отлагайте важните думи за после, всеки ден казвайте на любимия човек, че го обичате, защото утре вече може да е късно.
Красимир
Можете и вие да споделите с нас историята си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply