Често се връщам назад във времето, когато страдах, че родителите ми направиха всичко за по-големия ми брат, а аз все бях на заден план. Най-много ме болеше, защото и до днес съм убеден, че него обичаха повече. Само че на тази възраст съм им благодарен за това.
Петър беше 7 години по-голям от мен, пълен отличник. Учителите му, при които после аз попадах, не спираха да ни сравняват и да ми казват – ама, баткото ти беше по-добър. Живеехме в малък провинциален град и след седми клас той отиде да учи в английската гимназия в Пловдив. Нашите ходеха през седмица при него и когато започваха да пълнят двете огромни чанти с лютеници, луканки, сладкиши и бонбони, често ми казваха – нали знаеш, че и за теб винаги 
можем да купим. Разбира се, не се случваше, защото не живеехме в постоянен празник.
А когато веднъж аз лежах с висока температура, а родителите ми ме оставиха на баба и тръгнаха да видят Петър, плаках толкова много, че когато се върнаха, ме бяха приели в болницата с треска и пневмония. Толкова ми се искаше мама да ме прегърне и да ми признае, че съжалява, но тя само ме погали по бузата и каза, че съм силно момче и бързо ще оздравея.
През ваканциите Петър винаги пращаха на лагер със съучениците му от гимназията, а после заедно ни водеха на море…, ако имаха възможност. През останалото време аз играех на воля с децата, правехме невероятни щуротии, а брат ми все се завираше у дома и единственото му развлечение бяха книгите. Ползата от всичко това беше, че после ми посочваше кои са най-интересни и аз ги изчитах на един дъх, за да мога отново да изляза навън.
След училище Петър кандидатства и го приеха навсякъде, където беше подал документи. Най-странното за мен бе, че той държа доста изпити – и по български, и по английски, и по история, и по… математика. Чудех се как можеш да харесваш всички дисциплини едновременно и да си нямаш една любима. В края на краищата брат ми замина да учи социология във Варшава. Тогава натам потекоха не само колети, ами и големи суми. Мама все повтаряше, че горкото дете, няма на кого да разчита в чуждата страна, поне да не гладува. А баба ми се шегуваше, че докато го изучат в Пловдив, са отишли пари за една кола, а с тези за следването му във Варшава можели и самолет да купят. Тя беше моята най-голяма закрила. Отгледа ме и ме дари с толкова любов, че сега моите деца имат най-обичния татко, както се шегуват.
Винаги съм си мислел, че ако някой е принуден сам да се справя с живота, ще стане самостоятелен и борбен човек. Недоумявам защо обаче с брат ми това не се случи. Той звънеше преди всеки изпит от Варшава и побъркваше мама, че този път със сигурност ще го скъсат, че нищо не знае, макар да е учил дни наред… В края на краищата му пишеха много добри оценки, макар да съм убеден, че само притеснението му е пречело да бъдат отлични. И до днес си остана страхлив и колеблив и при най-малкото житейско изпитание.
За разлика от Петър аз завърших училище и се хванах на работа, защото три пъти кандидатствах само в един ВУЗ в конкретна дисциплина. После все пак ме приеха в нея, макар и задочно. Все ми се струваше, че ми е по-интересно да работя, отколкото да седя в аудиториите. Любопитството ми към света така и не се укроти с годините. Ожених се, родиха ми се две прекрасни момичета. Луд съм по семейството си, обожавам и професията си.
Понякога ми е тъжно за Петър, който нито ден не работи по специалността си. Първо не можеше да намери работа, после се оказа, че социологията не му е интересна. Учи още нещо, но и там не успя. Известно време преподава английски, после стана преводач в някаква голяма фирма, докато не го уволниха и от там. Жени се два пъти и два пъти се развежда, все не попадаше на подходящата. И до днес, макар че наближава 60-те, не е сигурен в нищо, а най-вече в себе си. Често се случва да ми се обади и да ми иска съвет, макар аз да съм малкият брат, по-слабият в училище, както казваха учителите ни. Дори майка ми понякога ми се обажда и настоява да му помогна в това или онова – горкичкият той, било му трудно. Аз съм бил по-оправен и съм бил длъжен да го направя, нали съм му брат.
Чудя се как с огромния потенциал, който имаше, брат ми не успя да постигне нищо. Случва се да ми докривее, че нашите цял живот обсипваха Петър с грижи и любов, но си казвам, че всъщност печелившият се оказах аз, а не той. Мисля, че родителите ми дадоха добър урок – деля по равно обичта си към своите момичета и се опитвам да ги науча да бъдат самостоятелни. А най-важното – знам, че нищо не ти идва наготово.
Добрев
Можете и вие да ни изпратите историята си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply