Когато бях малка, не разбирах защо баба ми все ми повтаряше да не взимам нищо от непознати и да не говоря с тях. Тези дни се сетих за това, след като станах свидетел на историята, която искам да ви разкажа.
Връщах се от поликлиниката, когато в градинката зад блока видях висок мъж да храни гълъбите. В първия момент ми стана приятно и си помислих колко добър човек е, щом се грижи за птиците, на които през зимата им е трудно да намират храна. В следващия миг обаче се случи нещо, което спря дъха ми – мъжът скочи бързо и метна върху най-близкия гълъб мръсна торба. Явно искаше да го хване. Добре, че птицата успя да отлети бързо.
Знам, че е криза и има много хора, които гладуват, но все пак не сме в джунглата, а в столицата. Доста първобитно е да ловуваме в парка, направо е тъпо. Пък и мъжът изглеждаше здрав и силен, със сигурност можеше да се хване и на най-тежката работа. Но не, той предпочиташе да лови гълъби в градинката.
След тази случка в главата ми се блъскат мисли. Нима човек винаги трябва да има едно наум, ако някой просто ей така иска да му направи добро? Значи ли, че той таи в себе си користни цели? И не дай, Боже, може да посегне на здравето, личното ти пространство и живота ти дори? Ще ми се да вярвам, че това, което ви разказах, е единичен случай. И реших да го споделя, защото със сигурност знам, че сред вас все още има истински човеци.
Христова
Leave a reply