Бях чувал, че най-лошото, което може да се случи на човека, е да надживее децата си. Всяко чуто нещо обаче влиза от едното ухо и излиза през другото. Болката, мъката и кошмарите идват, когато теб самия те застигне това страдание. Имах високо отговорна работа, много човешки съдби зависеха от мен и се мислех за голяма работа. Все бях зает, все нямах време и така карах, докато се пенсионирах.
Точно тогава започна някакъв страшен разпад в семейството ми. С жена ми не се карахме, но не се и разбирахме. Търпяхме се, все едно бяхме чужди. Но най-лошо стана, когато някой се разболяваше и си отиваше от тоя свят, преди да му е дошло времето. Първо се оказа, че дъщерята има рак. Навсякъде още ме помнеха, водих я при най-добрите лекари и те ме успокояваха, че ще й направят операция и ще живее много години. Оперираха я, уж сполучливо. Тя самата вярваше в това. Ама все беше отпаднала, нямаше сили, лежеше й се. Майка й беше непрекъснато до нея. Пак 
тръгнахме по доктори, пак вземахме лекарства, но тя така и не се оправяше. Изгуби желание за живот и почина. Плакахме дълго и неутешимо. Жена ми не можа да понесе смъртта на дъщеря ни и няколко месеца след нея получи инфаркт и умря.
Единствена опора остана синът ни. Беше инженер, амбициозен и инициативен. Ценяха го и го уважаваха навсякъде. Ама и той се разболя – пак доктори, пак надежди, пак операция. И той пак не се оправяше. Хранеше се, а слабееше, направо съхнеше. Изкарахме така почти цяла година, но и момчето ми напусна тоя свят. Плаках и питах Господ защо отнема децата ми, какво лошо съм сторил. Отговор не получих.
Утеха намерих у внуците – от сина имам момиче, от дъщерята – момче. Както се молех да умра, така ми се появи желание да живея, за да им помагам. Спрях да пия, отказах цигарите. Купих си екип и започнах да обикалям пистата на стадиона: ту бягам, ту ходя. На 75 г. за няколко месеца влязох във форма. Пенсията ми беше голяма, поработвах и странично. Единствената ми радост беше да давам пари на внуците да се учат и да си купуват всичко, което харесват. Когато и двамата ги приеха студенти, бях най-щастливият човек. Внучката изкара две години в университета и замина на бригада в САЩ. Не се върна – омъжи се за син на някакъв големец. А аз тука плача ту от радост, ту от мъка. Радостта ми е, че е здрава и си има семейство. Мъката ми е, че зетят е от черните и ще се почерни белият ни род. Де да съм знаел колко бял кахър е това, както казват, не е болка за умиране. Друго страшно нещастие ни застигна след година – внукът катастрофира и остана на място.
Оттогава обикалям по улиците и се моля да умра. Да падна навън, за да ме видят и да ме погребат. Като се смрачи и се прибера вкъщи, ужас ме обзема, че ако Господ ме прибере през нощта, никой няма и да разбере. Затова още като съмне, тръгвам от улица на улица. Вървя и моля Бог да ме вземе. Чуват ме хората и цъкат зад гърба ми: Тоя бай Стоян, толкова ли е грешен, че така да се мъчи…“
Стоян
Мили читатели, споделете с нас мъката си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment