Когато се роди синът ми, направо се побърках от радост. Висях с часове пред родилния дом, за да зърна Борето на прозореца. После почерпих колегите и макар че на другия ден главата ме цепеше яко, обиколих и докупих всичко необходимо за бебето.
Обожавах жена си, бях замаян от щастие и си въобразявах, че то ще трае вечно. Вярно, продължи дълго, но не и вечно. И не къпането, памперсите, плачът и безсънните нощи промениха чувствата ми. Причина беше жена ми Росица – моето крехко миньонче, което реши, че е хванало Господ за шлифера, и не спря да ми нарежда по цял ден какво и как да направя за семейството, къде да пазарувам, кога да се прибирам, къде да се виждам с родителите си. А нощем в леглото ми обръщаше гръб и отблъскваше нежността ми.
След три години се разведохме. Росичка беше се превърнала в сърдита осичка, а постоянното й жилене – едва ли не в навик. Страдах, но не издържах повече вечните й опявания, направо не я понасях. А детето толкова ми липсваше, че 
дори го сънувах. Когато отивах да го видя или да го взема, Борето веднага се хвърляше на врата ми. Разплакваше се, като си тръгвах, и не ме пускаше, докато не му обещаех скоро пак да сме заедно. Сърцето ми късаше!
И след като се ожених втори път, не престанах да се грижа за Борето. Хлапето растеше бързо, разговорите ни ставаха все по-интересни, а любопитството му към света променяше и мен.
Раждането на дъщеря ми Камелия отново предизвика у мен същата неописуема радост, както и преди, а нежните чувства, които изпитвах към малката си кукла, разтапяха душата ми. Само че и втората ми съпруга – Катерина, сгафи. Започна да ми натяква, че Борето обичам повече от Ками, а това беше смъртна обида. После все намираше начин да осуетява часовете, които исках да прекарвам с него и които ми се полагаха по съдебно решение. Това напълно ме отдалечи от нея. Не и от дъщеря ми обаче.
Сега не понасям и двете си бивши съпруги, те пък са убедени, че никога не съм ги обичал, а само съм се домогвал до тях, за да ми родят деца. Наистина ги обичам повече от всичко, те са моите любими същества и ще съм най-щастлив, ако мога да си ги взема и да не ги деля с никого. Вместо това живея сам – родителите ми починаха, понякога забивам поглед в една точка на стената и сълзите ми потичат без конкретна причина. Но аз си знам защо – заради моите малки съкровища, които заспиват там някъде, без да мога да ги погаля за лека нощ.
Емил
Можете да ни пишете на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply