Здравейте! Аз съм на 48, разведена отдавна, и от две години живея на семейни начала със Захари. Добре ми е с него, спокойно ми е, защото си пасваме почти във всичко, двамата имаме стабилна работа и получаваме достатъчно пари. Или поне доскоро беше така.
От брака си имам две дъщери, но те отдавна имат свои семейства и не сме си кой знае колко близки. Чуваме се от време на време по празници и рождени дни, но аз ги държа на разстояние, защото смятам, че когато децата пораснат, трябва да се оправят сами. Достатъчно е, че ги възпитах, научих ги на всичко, което трябва да умее една жена, платих им образованието и изпълних към тях всичките си задължения. Следователно – време е да се погрижа за себе си и да гледам своя си живот, защото достатъчно си изпатих с баща им, който беше пияница и побойник.
Захари обаче е с по-различно виждане по въпроса. Той има една дъщеря, която е вече на 30, но продължава да му звъни 
почти всеки ден и поне веднъж седмично минава да го види как е. Не намирам това за нормално и се дразня. Според мен тя няма място при нас и не виждам какво толкова се тревожи за баща си, при положение че той има мен. Достатъчно добре се грижа за него и е винаги нахранен, изпран и изгладен. Какво повече му трябва на един мъж? Ядосвам се и когато й дава пари. Защо го прави? Че тя си има работа и би трябвало да се е научила да си прави сметката и правилно да разпределя парите, които получава. А ако не знае как да се справи с месечния си бюджет, да пита мен, ще й покажа. Баща й отдавна не е длъжен да я издържа.
Като повдигна обаче въпроса, Захари ми се сърди. Казва, че моето не било нормално – да не се интересувам от дъщерите си. А неговата, колкото и да пораснела, завинаги щяла да си остане малкото му момиченце.
Кой крив, кой прав, не знам, но следващия път, когато това „момиченце“ дойде да му иска пари, ще се намеся и ще го поставя на мястото му. Ако ще после Захари да ми се цупи.
Бонка
Leave a reply