Имахме един началник, който беше върхът на високомерието и безчовечността. Тя и фамилията му беше такава – Деспотов. Движеше се из офиса като пратеник на божествата, а може би сам се чувстваше божество.
Още като ни срещнеше сутрин, в колкото и добро настроение да бяхме, той го разваляше. Ако не можеше да намери пропуск в работата ни, ни обиждаше. По-закръглените колеги наричаше каба гайди, по-слабите – вмирисани чирози. Красавиците оглеждаше с настървен поглед, както котарак гледа прясна риба.
Някои се оплакваха с половин уста, че когато ги викал в кабинета си, ги опипвал и им предлагал да го обслужват сексуално, за да ги закриля и да растат в кариерата. Аз лично се съмнявам, че са се разминали само с опипването, но не ми е работа…
Деспотов мачкаше достойнството ни всеки ден, но ще разкажа само най-драстичната история – свързана е с моя колега и приятел Павел. Той беше от категорията на каба гайдите – висок около 160 см, а тежеше около 120 кг. Интелигентен, широко скроен човек, ама заради външния си вид си походи като ерген почти до 40 години. И тогава си намери половинката – млада и красива банкова служителка. Всички се чудеха с какво я е спечелил, тъй като нито беше богат, нито красив, нито пък началник. Изглежда обаче тя беше разбрала, че Павел е душа човек. И бяха идеално семейство. Докато беше ерген, приятелят ми обикаляше кръчмите, а като се ожени – от работа се прибираше право вкъщи. Едно след друго им се родиха две деца, на път беше и третото.
Преди да се ожени, Павел живееше на свободен наем в гарсониера, ама тя вече им стана твърде тясна. Всички го навивахме да отиде при Деспотов и да го помоли за по-голям ведомствен апартамент. И той най-сетне се престраши. След около 20 минути Павел дойде при мен, а очите му – насълзени. Едва намери сили да ми разкаже, че като чул молбата му за жилище, за двете му деца и бебето на път, гаднярът го потупал по рамото и му казал – не бързай толкова, господинчо, откъде знаеш, че третото ще се роди живо?
Нямах дума, с които да го успокоя, стояхме, пушехме и мълчахме.
След по-малко от месец се роди третото дете на Павел – живо и здраво! Само аз знаех за разговора му с началника. Събирахме пари за подарък. Деспотов научил и той се включил. После даде и ведомствено жилище на колегата – ново и просторно. Това беше най-големият подарък за него, ама раната от лошата дума не зарастваше.
Павел започна да слабее. Отначало мислехме, че прави някаква диета, за да се хареса на младата си жена. Помня как на един купон двамата се въртяха във вихъра на танците. Даже Деспотов им ръкопляскаше. Слабеенето обаче продължаваше. Приятелят ми тръгна по лекари, но нищо не споделяше, дори с мен. Деспотов дочул тревожните коментари на колегите и веднага казал „тежката си дума“: неговата нимфоманка го е изсмукала. Всички се възмутиха от безчовечността му, но повече не можеха да си позволят. След два месеца Павел почина. Често си мислех, че болестта му се е отключила от онази безчовечност на Деспотов, когато той отиде да го моли за жилище.
Мина още време и напереният Деспотов се прегърби. Спря да сипе обиди, трудно се движеше. Чу се, че заболяването му причинявало атрофия на мускулите. Той слабееше по-бързо от Павел и за кратко се превърна не, както казваше, във „вмирисан чироз”, ами направо в скелет. Спря да идва на работа, водиха го в чужбина на лечение, но резултат нямаше. И накрая почина.
Бяхме на погребението му, изслушахме речите за всестранния му принос, но през цялото това време в главата ми се въртеше мисълта, че този зъл човек си получи заслуженото свише. Не е случайна народната поговорка: „Който зло върши, зло намира!“
Александър
Leave a reply