Преди 15 години имах приятелка, която обичах много. Родителите на Яна бяха богати и за тях не беше проблем да я изпратят да учи в Щатите.
Аз също бях отличен ученик, но нашите се разведоха, баща ми се пропи и не можех дори да мечтая да тръгна с нея. Яна обаче ме навиваше. Увещаваше ме да заминем заедно – щяла да ми помогне с визата. Казваше, че първата година все ще си намеря някаква работа, ще събера пари, а на следващата ще се запиша в нейния университет. Аз обаче не посмях. Предпочетох да започна работа тук и едновременно учех в Софийския и миех чинии в един ресторант.
С Яна поддържахме връзката си от разстояние и непрекъснато си разменяхме имейли. А когато се върнеше през лятото, се виждахме всеки ден. Обичах я от цялото си сърце и вярвах, че един ден ще стане моя жена. Само че при последната ваканция тя заяви, че е дошла да се сбогуваме, освен ако не съм размислил и не тръгна с нея. Предложили й работа в университета и тя приела, не виждала смисъл да живее в България. Вместо да й кажа, че я обичам и не мога без нея, аз 
изрекох едно сухо: „Добре, щом си взела решение, пожелавам ти успех!“
Повече не си писахме и не се видяхме. От общи познати разбрах, че се е омъжила за някакъв професор и е направила бляскава кариера. Аз пък станах учител и се ожених за американка, дошла в страната ни с Корпуса на мира. Моя колежка е и толкова обича България, че пожела завинаги да остане тук.
Понякога вечер си мисля за Яна – какво ли щеше да се случи с нас, ако бях тръгнал с нея, и дали е щастлива с американския си съпруг. Аз съм привързан към своята Дженифър, но някъде дълбоко в сърцето ми завинаги ще остане едно момиче, което отказах да последвам и може би сгреших.
Иван
Add comment