Приятелите ме смятат за луда за връзване, а познатите – за пълна глупачка. Не ми помагат обаче нито едните, нито другите. Постепенно престанаха и да ме слушат, когато говоря за Явор, а аз не спирам.
Превъртам като стара лента едно и също – как беше в началото, после как всичко се промени, как накрая той си тръгна като страхливец, а не като мъж. И какво от това? Макар че ми прати ключа от нашата квартира по най-добрия си приятел, пак не успях да го намразя. Дори не се сети да попита ще задържа ли гарсониерата – ако да, как ще плащам наема и разноските, ако не – къде ще отида. Нищо подобно. Изниза се само със сакчето, с което беше дошъл, и толкоз – ни лук ял, ни лук мирисал.
Няколко месеца, откакто съм сама, не мога да свикна, че Явор го няма. Като пълна разсипница продължавам да пазарувам за двама, пълня хладилника с неговите любими храни и напитки, готвя това, което той най-много обича… И после почти всичко отива на боклука. Всеки път се заричам, че повече няма да правя такива глупости, но като че ли ръцете ми сами трупат в количката.
Веднъж даже стана голяма излагация – сбутахме се в кварталния супер, макар че доколкото ми е известно – Явор живее в друг, далечен район на града. Какво е правил около нас, не знам. Иска ми се да мисля, че е дошъл, за да ме види, че мен е чакал, че поне малко съжалява за това, че любовта между нас свърши. Тъпа илюзия, ама понякога помага. Още повече че той ми се усмихна и се хвърли да ме целува, все едно преди малко сме се разделили и не ме е прегърнал на тръгване за работа. Бях си обещала, че няма да му се дам, ако реши да ме сваля отново, но само като усетих брадата му по кожата си и аромата на парфюма му, цялата се разтреперих. Не се съвзех и когато огледа какво съм купила и ме бъзна, че сигурно ще го поканя на гости – по количката си личало… Опитах да се отскубна от ръцете му, но те бяха силни, знаех го отпреди, а и ми беше хубаво и не се престарах кой знае колко. После ме пусна да мина преди него на опашката и през цялото време, докато платих, усещах как погледът му шари по гърба, дупето и краката ми. Как не се сринах, не знам. Когато излязохме навън, той грабна моите торби и ги качи в багажника на колата ми. После ми махна – все едно сме съученици, стари съседи или бивши колеги – и се качи във фиата на някаква руса мацка. Така ми се разтрепериха ръцете, че едва сложих ключа и запалих. Не знам как стигнах до вкъщи.
Да не мислите, че си сипах питие, с което да удавя мъката? Или запалих две цигари едновременно? Или започнах да хвърлям и да чупя малкото неща, останали от него в квартирата? Или съм набрала номера на най-добрата си приятелка, готова и този път да слуша как хленча и плача за него? Нищо подобно. Включих котлона, извадих тенджерата, сипах вода, малко сол и оцет и започнах да приготвям яйца по панагюрски – любимите на Явор. Както преди, направих 8 – 3 за мен и 5 за него. На следващата сутрин изхвърлих седемте. А като се върнах от работа, реших, че повече не мога да пилея пари на вятъра, нищо не сготвих за вечеря и опитах да удавя болката си в пиене. Е, да, ама единственият алкохол в шкафа беше водка – неговата любима водка. Опитах да се отрежа с нея, но не можах – никога не съм пила концентрат.
Сигурно съм и луда за връзване, и пълна глупачка. И мазохистка дори. Но всичко е много просто – обичам го все още. Безнадеждно.
Ралица
Можете да ни пишете на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply