Началото беше хубаво. След доста грешки от негова и моя страна обаче всичко между нас се промени – отношенията, доверието… Обичам го с цялото си сърце, защото в добри и лоши моменти той е до мен. Но не мога да разбера защо не показва чувствата си. Не ги усещам и се питам дали изобщо ги има, или просто е свикнал с мен. Защото в момента сме само приятели, които спят заедно.
Но това не ми стига. Искам романтика – да ми показва, че съм единствена, че мисли за мен. Искам яки моменти само за нас двамата. Той е първата ми истинска любов. Прощавам му всичко, защото обичам дори недостатъците му. Опитвам се да си представя живота си без него – не става. Той е моето момче, момчето, което искам. Но изпитвам неудовлетворение и болка. Понякога се чувствам така, сякаш му се натрапвам и вместо да сме щастливи заедно, само се нервим един друг. Мечтая за някакви малки жестове от негова страна – комплименти поне, за да се почувствам истински обичана и харесвана. Ала когато не получавам от него това, което искам, ставам небрежна, недоволна, отегчена. И понякога се питам какъв е смисълът да съм с този човек? Искам да поговоря с него, да му призная чувствата си, да помечтая с него. Но защо да го карам да ми доказва нещо, ако не го изпитва? Държи се така, сякаш се насилва да е с мен, и това прецаква всичко. Заедно сме 4 години и сме правили грешки. Но майната им – всеки греши, нали затова сме хора – да си простим. Дори да ни заболи от обидата, времето лекува.
Книгите и филмите отвориха очите ми за доста неща. Не знам докога ще издържа в очакване сам да осъзнае, че не ми дава достатъчно ласки и любов. Ами, ако е с мен от съжаление, защото съм му споделяла, че нищо хубаво не съм видяла от семейството си? На всичкото отгоре сега съм далеч от близките си. Майка ми и баща ми са живи, за което благодаря на Бога, но никога не ги усетих като истински родители. Сега мама работи надалеч и се опитва да ми помага, с каквото може. Но за едно момиче е много болезнено майка му да не е край него. И въпреки че от малка се научих да се справям сама, ми тежи, че на празници, рождени дни и във важни за мен моменти я няма. Яд ме е, че преди не се разбирах нито с татко, нито с нея. Яд ме е и за обърканите ми отношения с момчето до мен.
Ако той не се промени, как ще продължа да живея така, в недоволство? Питам се, ако направя нещо, което да го накара да разбере, че ме губи, дали ще има ефект? Ако ме обича, може би ще се замисли от какво имам нужда. А ако съм му безразлична, просто да ме остави да си живея живота. Ще бъда обаче до него във всеки един момент и ще му помагам с каквото мога.
Така, както е тръгнала връзката ни, не знам докъде ще стигне. Надявам се всичко да се промени и да сме щастливи заедно. Ако не, само Бог знае какво ще се случи! Жалко обаче за пропиляната ми любов.
Leave a reply