В гимназията бяхме три приятелки – Цвета, Бо­ряна и аз. Навсякъде ходехме заедно и всички ни на­ричаха откачалките, защото пишехме стихове, вме­сто да ходим по купони като останалите. Запазих­ме приятелството си и след гимназията, още по­вече че и трите ни приеха в софийския универси­тет, макар и в различни специалности. Време да пишем стихове почти не ни оставаше, затова пък редовно ходехме в планината.

Бяхме в трети курс, когато на една разходка на Ви­тоша се запознахме с Ки­рил. Той следваше икономи­ка, като нас обичаше плани­ната и някак съвсем есте­ствено се вписа в компани­ята ни. Имаше особена сла­бост и към българските ма­настири, в които ни водеше по график в края на всяка седмица.

И трите бяхме влюбени в него. Но все пак бяхме при­ятелки, преминали през мно­го изпитания, и решихме, че няма да си нанасяме удари под пояса, няма да си пра­вим номера или да се изла­гаме пред него. Ще оставим той самият да избере коя от нас харесва.

И той си хареса Боряна. Казаха ни, че ще се сгодят, после ни поканиха на сват­ба. Цвета не знам как го пре­живя. Такива неща не спо­деляхме. Лично аз много страдах, отново прописах стихове, изпълнени с болка и сълзи, които днес ми се струват наивни, но кой може да заповяда на сърцето си!

После и аз срещнах уж подходящия човек и създа­дохме с него семейство, Цвета също се омъжи и жи­вотът си продължи. Нямаше как да се събираме всяка неделя, но си изпращахме стихове по пощата и удо­волствието беше като в уче-ническите и студентските ни години.

Веднъж, когато правихме ремонт у дома, съпругът ми намери всичките тетрадки,  които бях събрала от седми клас до него момент, пълни със стихове и текстове за песни. Каза, че по-глупаво нещо от това не бил срещал, че едва ли има друга откачалка като мене и т.н., и т.н. Преглътнах обидата и може би щях да Му простя, но на другия ден той занесъл тет­радките ми на вторични су­ровини, без да ме пита, и с получените пари ми купил готварска книга! С насмеш­ка ми каза, че ето това е нещо полезно, а не онези сълзливи рими, от които чо­век може да повърне. И без това вече едва го понасях с вечните му простотии. От­давна бях разбрала, че сме от различни светове. Гавра­та му с готварската книга обаче беше капката, която преля чашата, затова си взех детето и го напуснах.

Няколко години по-късно Боряна претърпя неприя­тен инцидент, след който умът й пострада. Беше си все така хубава, но не мо­жеше да се грижи нито за себе си, нито за дома си, нито за Кирил. И понеже живеехме в един град, а аз бях без съпруг, им се при­текох на помощ. Къпех я, сресвах прекрасната й коса, готвех, помагах в до­макинството е каквото мо­жех. С Кирил много се сближихме. Повече, откол­кото в онези години, кога­то бях влюбена в него. Ле­карите не можеха да кажат коя е причината за състоя­нието на Боряна, но тя за­почна да отпада и физичес­ки. Говореше се за по­стъпване в някаква специ­ализирана клиника. Но аз все си представях онова момиче, кипящо от живот, и не можех да се примиря. Тя вече не ставаше от лег­лото и Кирил започна по-често да говори за клини­ката. Казваше, че идва времето да направим и последната крачка. Измо­лих от него още месец. За­щото не можех да приема, че приятелката ми ще си отиде от света като из­съхнало цвете.

Тогава ми хрумна, че мога да проведа на Боряна по­етична терапия. Знаех къде са нейните тетрадки със сти­ховете, извадих ги, поотупах ги от праха и започнах да й чета. Всеки ден по няколко часа. Докато четях, дишане­то й ставаше по-спокойно, видът й – по-човешки. Кога­то разбра какво правя, Ки­рил каза, че точно заради стиховете е предпочел Бо­ряна, защото третата му най-голяма слабост след планината и манастирите били те. А Боряна му декла­мирала с часове и той не можел да й се насити… Ина­че харесвал повече мен, но стиховете обърнали нещата в нейна полза. Не му казах нищо, бяха минали много години и сега се беше по­явил нов шанс за нас, зато­ва си премълчах. И продължих да чета.

Един ден бях възнаграде­на – Боряна започна да ре­цитира с мен! Лека-полека нещата в ума й си идваха на място и тя се върна към света! Върна се благодаре­ние на мен. Смеех се и пла­чех едновременно. Плачех, защото знаех, че Кирил ще си остане в семейството, а аз ще си остана с дъщерич­ката. Сама.

Може нищо друго добро да не съм направила в жи­вота си, но това, което сто­рих за Боряна, ме изпълва с увереност, че един ден душа­та ми ще отиде в рая.

Вера

След грандиозния скандал станахме най-добри приятелки