Здравейте! Жена на 54 години съм, омъжена, работя в сладкарски цех и получавам толкова, колкото да платя сметките и да не стоим гладни. Пенсията на мъжа ми не е кой знае колко голяма, но за цигарите и от време на време да седнем в кварталната кръчма по на една бира и да минем през втората употреба, стига. Слава Богу, децата пораснаха, устроиха се, не се налага да им помагаме финансово. Дните ми отдавна са еднообразни и животът ми тече бавно като река.
По принцип аванс не взимам, защото предпочитам да си получа парите накуп, да платя сметките, да напазарувам и да разпределя, каквото остане, за дните до следващата заплата. Понякога заделям и някой лев настрани, за всеки случай, ако изскочи нещо непредвидено. Е, непредвиденото ме сполетя, но не както го мислех – преди два месеца ме обраха в деня, в който ни платиха в цеха. В тъпканицата в автобуса бяха разрязали чантата ми с нещо много остро и бяха измъкнали портмонето ми. Не бях усетила нищо, а когато 
слязох на спирката си, едно момиче ми каза да видя дали нещо не ми липсва, защото чантата ми е скъсана.
Като разбрах, че ми няма портмонето, ми стана лошо и се наложи да поседна на една от пейките. А жената от будката за цигари ми даде вода да се наплискам и ми бутна един валидол под езика.
Не можех да се прибера без пари вкъщи. И без това бях забавила една от сметките за топлофикация, пък и какво щяхме да правим цял месец само с пенсията на мъжа ми. Затова направих първото, което ми хрумна – влязох в офиса на фирмата за бързи кредити до нас и след половин час имах 600 лв. – колкото е заплатата ми. На мъжа си нищо не казах, защото щеше да ми опява, първо, че не съм си отваряла очите, и второ – че съм взела заем с убийствена лихва.
Вече втори месец гледам да погасявам навреме вноските, защото забавя ли се само ден – лихвите скачат до небето. Пестя от всичко, вече и кафе не си взимам от машината в цеха – и него си нося от вкъщи. Намалих цигарите, карам на салати и пазарувам по-малко. Моля се само мъжът ми да не усети. Не предполагах, че ще се вкарам в такъв омагьосан кръг, но трябва да издържа – остават ми още 4 месеца.
Add comment