По природа не съм песимистка, но като гледам как работят тези, които има къде, и колко са другите, които търсят, чакат и страдат, че няма къде да изкарват прехраната си, не вярвам някога да се оправим.
Обикновено, като влизам в магазин, или чакам продавачката да си приключи разговора по телефона, или да си допуши цигарата пред магазина, или ме посреща с видима досада. Е, има и такива, които стават прави, като се появи клиентът, но те са единици.
Защо когато отивам да си платя месечните консумативи, ме посреща млада жена с мазна баница в ръка и с 
пълна уста ме пита за номерата на сметките. Трябва ли, пътувайки с маршрутка срещу цената на билета да не получавам билет? За сметка на това, ща не ща, слушам чалга и дишам цигарен дим. В разни администрации служителки си чатят по скайп и ме гледат като човек, който им е развалил рахата. Ако вляза в магазин и кажа „Добър ден!“, веднага следва въпросителното: „Кажете?“ Да, ама това не е млекарница, да поискам две пресни млека и едно кисело, логично е първо да разгледам и ако реша, ще кажа и ще купя. Колко пъти непознати се обръщат към мен на „ти“ – въпрос на манталитет.
Мили, работещи мъжки момичета, не се работи така. Забравете личните разговори по телефон и скайп, когато си изкарвате заплатите, забравете и личната кореспонденция от служебния компютър. За всичко има време и място.
Leave a reply