По онова време бях студентка в шуменския университет. По природа съм малко затворена и може би затова не се сприятелих кажи-речи с никого. През първите три години учих здравата, защото исках да изкарам висок успех за стипендия. Беше ми жал, че родителите ми се бъхтеха денонощно в нашето малко провинциално градче и за Всичко разчитаха на двете магазинчета за зеленчуци и плодове.

В последния курс изведнъж се освестих и се огледах около себе си: абе, аз какво правя, всички си имат гаджета, някои даже се ожениха. Представих си какво ме чака, като се върна в родния край… Там даже кучетата се знаят по имена, няма кьорав ерген като за мен. Затова пък в нашия курс имаше един красавец, на когото всички се сваляха. Беше от София и не знам какво правеше в Шумен, май не беше успял да се вреди в някой столичен университет. Сечеше му акълът и беше забавен, ама бях чула, че момичетата ги няма за нищо – половината колежки били минали през леглото му, но никоя не могла да го върже сериозно.

И аз, да не остана по-на-зад, обърнах очи към него. Най-странното е, че той веднага усети. В някакъв промеждутък между две лекции ми се лепна в кафенето и на бърза ръка, за мое неудоволствие, ме разпита едва ли не и за майчиното ми мляко. Отговарях на всеки въпрос, все едно дали е приятен или не. Като чу, че родителите ми имат магазини, целият светна и стана мил, внимателен и благосклонен. Още тогава ми предложи вечерта да хапнем някъде заедно. Докато се усетя, вече беше ми обявил среща пред най-скъпарското заведение в града.

С някакви неподозирани дотогава сетива усещах, че правя грешка, но все пак се наконтих и отидох. Седнахме и той взе да поръчва -питиета, предястия, специалитети… Аз, научена от родителите си да пестя и да живея скромно, се стреснах: леле, някои студенти май не си знаят парите. Дойде време да се плаща и той заби в мене развеселените си от алкохола очи: „Хайде, плащай, че да тръгваме, работа ни чака…“ Това „работа ни чака“ тогава изобщо не го проумях, но първата част на подканата ме разтрепера – нали той ме покани, защо аз да плащам?! Беше краят на месеца. Извадих с разтреперани ръце портмонето си, в него имаше само няколко лева. След дълго ровене в чантата се сетих, че по съвет на майка си винаги имам една скрита петдесетачка – в джобче с цип, за всеки случай. Измъкнах я, оставих я на масата и го погледнах – лицето му беше видимо разочаровано. „Абе, ти без пари ли ходиш?

Да не би да имаш чекова книжка?“, рече ми той с обиден присмех. Дотогава за чекова книжка бях чувала само от филмите и романите. Въпреки това нафу-кано му казах: „Да, имам книжка, ама не я нося със себе си, да не я загубя.“ Той взе да се превива от смях… Никога няма да забравя онзи смях, никога. Почервенях, стана ми горещо, в очите ми се появиха сълзи. Станах и избягах от ресторанта. А той продължи да се смее така, че го чувах даже отвън.

Двадесет години минаха оттогава, а още не съм преглътнала унижението, на което ме подложи онова софийско леке. Омъжих се за селско момче, което цепи стотинката на две, и сега мисля, че този избор не е случаен – плод е на онова ужасно преживяване в Шумен.

Огорчената