Моят съсед Тошко, под натиска на родителите си, се задоми за дългогодишната си любов Станимира. Преди това двамата живееха на семейни начала, без да са подписали. За нас, съседите, те бяха идеалната двойка, която събуждаше нескрито възхищение, защото и двамата бяха щедро благословени с магнетичен чар. Затова, без ни най-малък помен от завист, всички се радвахме на тяхното щастие.
Но любовта и щастието увяхват, ако останат безплодни и не познаят радостта от родителството. Именно това се случи на Тошко и Станимира – орисани от съдбата, те преживяха трагично рачочарование, което помрачи тяхното бъдеще – останаха бездетни. Годините минаваха, а мечтаната рожба не идваше – сякаш Бог 
им беше обърнал гръб и нехаеше, безчувствен към техните искрени молби. След дълги колебания и буреносни спорове решиха и си взеха от Дом майка и дете красиво момиченце. Кръстиха го Зорница и тя изгря в дома им като утринна звезда. Растеше и с всяка изминала година ставаше все по-хубава. Изпълваше дома на родителите си с песните и звънливия си смях, който се чуваше чак на улицата. Но щастието в семейството отиде в деня, в който съкратиха Станимира от работа. Оттук нататък трябваше да разчитат единствено на мижавата заплата на Тошко, който работеше като охранител.
Казват, че огнището на любовта угасва, когато свършат парите за огрев, защото те поддържат и разгарят пламъците на разбирателството. Бедността е недопустим позор за достойния човек, затова Станимира замина на работа в Гърция с надеждата да спаси семейството си от убийствената бедност и да помогне на дъщеря си да завърши 12-и клас.
Тошко и Зорница останах сами. Дните минаваха сиви, еднообразни и безлични, лишени от слънчевото присъствие на майката. Тодор стана неспокоен, язвителен и груб под въздействието на хормоналната буря от липсата на редовния се*с, с който беше свикнал. Тя вилнееше в кръвта му и мътеше разума му. Наближаваше рожденият му ден и Зорница реши да го зарадва, като го изненада с пищна вечеря в чест на празника. Много й се искаше да го извади оттягостното настроение.
Някъде към полунощ и двамата вече били прекалили с алкохола и в главата на Тошко се родили порочни миражи. Той си представил, че това не е дъщеря му, а пред него стои самата Станимира – неговата любов, и с пленителна усмивка го подканя към спалнята. И прегръщайки нежно Зорница, с пиянски глас, изричайки името на жена си, я замолил да го заведе да си легне. Когато доближили брачната постеля, той, с лапите на възбуден хищник, я повлякъл към леглото и двамата преплели зажаднелите си за наслада тела.
Сутринта, когато облаците на безумната им алкохолна страст се разсеяли и двамата изтрезнели, съвестта им ги изправила пред съда на здравия разум. Зорница като разярена и унизена тигрица се изправила и с цялата си сила ударила баща си през лицето и се разплакала. После скрила очите си в дланите, защото не искала да гледа този, който я осквернил, този, който не бил достоен да се нарича неин баща. В същия момент сякаш мълния ударила сърцето й, изпепелила любовта към човека, отнел девствеността й, и я превърнала в омраза и диво яростно презрение. Тя споделила всичко с майка си и след като се дипломира, замина за Гърция при нея.
Двете никога повече не се върнаха в България. Зорница се омъжи там и роди децата си, а Станимира намери достоен мъж, с когото сподели дните си.
Тодор остана сам, покрусен от загубата на двете си любими жени, които го разпънаха на кръста на забравата. И досега е полужив самотник в любовно единство само с вярната бутилка алкохол…
Add comment