Преди много години имах едно гадже, което още в началото ми каза: Толкова съм разкрепостен и открит, че няма да имаш проблеми с мене. Никакви тайни, никакви премълчавания – всичко ще ти казвам. Даже и да ти изневеря – идвам на часа при тебе и ти се отчитам до…сантиметър. В смисъл – докъде съм го вкарал…“

Като за начало ме удави в дълги и сочни разкази за своя предишен сексуален живот – буквално от първите си мастурбации, гледането на порно списания под одеялото и надничането в банята, когато се къпе сестра му. Признавам си – много се забавлявах с тези разкази, защото той имаше чувство за хумор. Но в един момент ми стана досадно, защото приятелят ми включваше в допълнения и уточнения на основния разказ своите приятели, роднини, съседи и дори колетите си от службата – кой, как и защо го прави, какви проблеми има, какви гафове е допускал. Взех да се пообърквам в тази много подробна изповед, изобилно осеяна с имена на непознати или полупознати хора от нашето градче. А и не вървеше някак да го прекъсвам, нали аз му казах още при запознанството ни: „Нищо скрито-покрито не искам, всичко да е на масата.“ Пък и знам от опит колко обидно е да прекъсваш разказвача, на когото му се струва, че е приковал вниманието и е взел акъла на зрители и слушатели. Само понякога го стрясках с въпроса: „Ама чакай-чакай, че не разбрах – кой е заразил половината квартал? А това за бременната барманка – за себе си ли говориш? Ти ли си я чукал, докато мъжът й миел чашите от кафето?“ Да, Данчо Негъра, както му викаха, защото си беше доста мургав, щеше да е гадже и половина, ако не беше толкова… откровен. Не вярвам на някоя жена да й стане приятно, ако седи с любимия си в ъгъла на хола, където се вихри купон, и този същият неин любим, докато я гледа в очите и я прегръща нежно през рамо, й шепне в ухото: „Погледни надясно, ама не се издавай, направи го небрежно. Тази гърдестата, виждаш ли я? Дето пали цигара от цигара. Веднъж пътувахме заедно в нощния автобус до Варна. Имаше две свободни седалки отзад и тя си легна там – уж да спи. Ама явно не й се спеше много-много и щом шофьорът угаси осветлението, я чух да ми шепне: „Малкият, що не дойдеш при мене да ми разкажеш една приказка… Ама няма да ме пипаш, че много ми е горещо…“ Аз веднага седнах до нея и като почнах една дълга приказка, и тя като взе да се смее, изобщо не се усети какво правя с ръцете си и докъде съм стигнал. А като усети, беше вече много късно…“

Данчо Негъра имаше още един навик освен откровеността – никога не ми спестяваше негативните неща. Уж пак от криворазбрана страст към истината. Да речем, че сме вече в леглото, по-загрели в целувките и любовните ласки… Всеки в такива моменти нещо отронва, някакви думи на възхищение и страст. Някои казват: „Господи, колко си хубава, колко си сладка, колко много те искам…“ Други просто повтарят екзалтирано: „Обичам те, обичам те, обичам те….“ Трети, почти в безсъзнание, мрънкат: „Ох, ще се пръсна… Ох, ще ме умориш…“ Данчо обаче дори и в тези моменти откровеничеше с пълна пара: „Ммм, че дупенце имаш… Толкова кръгличко, шавливичко… Но е малко плоско, право да ти кажа. Марчето, бившата, имаше един задник като могила. И не можещ да си представиш колко дълбока беше! Трябваше да си пещерняк, за да стигнеш дотам, закъдето си тръгнал… Веднъж, както се бях разпалил, сгреших посоката и Марчето викна: „Стоп, стоп, спри се, за там нямаш пътен лист!“ Ама като съм влязъл вече, как да се върна…“

Та, малко множко ми идваше тази негова откровеност. То бива-бива, ама… чак дотам!

Петя Иванова