Когато бях дете, мама се раздели с татко и се омъжи отново, а после историята се повтори, после пак, и пак, и пак. И така, докато в един момент имаше зад гърба си 5 брака, 5 развода и 5 деца.
Живеехме в малка схлупена къща на село, която една вечер изгоря само за няколко часа. Цяло чудо беше, че никой от нас не пострада. Наложи се всички да отидем да живеем при баба. Тя ни гледаше, обичаше ни, готвеше ни вкусно, но щом приписа дома си на мама, тя я изгони. Напразно баба й се молеше и я уверяваше, че е грях да изхвърлиш посред зима на улицата собствения си родител. Думите й не размекнаха сърцето й. Тогава баба я прокле всички ние да се пръснем по различни краища, а тя да не намери щастието и един ден да не се знае къде е гробът й.
С времето разбрах колко тежка е майчината клетва. Целият живот на моята майка го доказа. Тя заложи бабината къща и я изгуби. След това ни влачеше всичките деца из цяла България, докато пораснахме и се изпоженихме, и всички братя и сестри останахме в различни села, далеч един от друг. Майка ни продължи да сменя мъжете, но така и не се намери поне един, с когото да се разбере и при когото да се кротне.
Миналата пролет ми се обади една от сестрите ми и ми каза, че от отчаяние мама се хвърлила в буйните води на придошлата река, която я отнесла. Така и не откриха тялото й и остана непогребана. Сигурно и душата й няма да намери покой, както тя самата не намери приживе.
Баба доживява дните си в старчески дом и за съжаление клетвите й към мама явно тегнат и над нас, защото нито аз, нито братята и сестрите ми сме щастливи. Дано поне децата ни имат късмет.
Вяра
Leave a reply