Реших да напиша това пис­мо, за да кажа на млади­те, че голямата любов не е само по филмите, а и в живота.

Вдовица съм от София, на 53 г. Съпругът ми почина преди година и се­дем месеца, а децата ми отдавна поеха по своя път.

С моя Дамян се срещ­нахме още като студенти. Учехме в различни специ­алности, запознаха ни общи приятели. Нямаше как да не се влюбя в него -той беше истински краса­вец, умен, вечно засмян. А както Дамян ми каза по-късно, аз съм блестяла като перла сред морски камъчета, тоест отличава­ла съм се от другите моми­чета. Сега си мисля, че всичко това е, защото се харесахме от пръв поглед и се обикнахме завинаги. Оженихме се още преди да завършим, въпреки че ро­дителите ми бяха против. Изтъкваха като причина, че съм била още малка и искали да се дипломирам. Истината обаче беше, че не харесваха Дамян. Смя­таха, че е бохем и развей-прах и няма да се грижи за мен. Само че сбъркаха. Бях убедена в това и изоб­що не ги послушах. Сърди­ха се известно време, а после им мина.

В четвърти курс на след­ването, малко след сватба­та ни, аз се разболях. Ле­карите хем не можеха да ми поставят диагноза, хем не даваха големи надежди за оздравяването ми. И тогава Дамян прекъсна ученето – започна работа. Изкарваше много пари и искаше да ми осигури най-доброто лечение. Толкова силно вярваше в добрия изход, че ми го предаваше и на мен. Двамата зами­нахме при негов чичо в Берлин и там ме излекува­ха. Година след като се върнах, родих дъщеря, а три години по-късно – и син. И оттогава нищо не помрачи нашето щастие. Ако щете ми вярвайте, но в живота си сме се разде­ляли не повече от 3-4 пъти. Когато влизах в болница­та да раждам и веднъж, когато изпратиха мъжа ми за месец в задгранична командировка. Толкова си липсвахме, че оставих де­цата при нашите и после­дната седмица заминах при него. Мечтаехме да остареем заедно, да се грижим за внуците.

Имаме една виличка край София и Дамян не­прекъснато правеше нещо по нея и смятахме, след като се пенсионираме, да отидем да живеем там. Уви, той не успя да се пен­сионира. Получи инфаркт и издъхна в ръцете ми.

За добро или за лошо, не помня нищо от погребение­то му. Наложи се да ми бият успокоителни инжекции, а после бях в шок не дни, а седмици наред. Дойдох на себе си, ала и до днес не мога да приема, че мъжа ми го няма. Вечер се прибирам след работа, отключвам вратата и започвам да му говоря. Слагам на масата прибори и за него. Разглеж­дам снимки – имаме много, и си спомням всеки миг, в който сме ги направили. Всяка събота ходя на гроба му и седя там с часове. Знам, че той лежи под зе­мята, а не мога да повяр­вам, че е мъртъв. И досега не говоря за него в минало време. За някои може да изглеждам луда, обаче за мен това е истинската лю­бов – докато диша единият, ще го има и другия.

Илияна