Отмина и този Свети Валентин. Освен всичко друго, за него казват, че е ден за сбъдване на мечти. Дано за повече хора е така.

Когато съм се родила в далеч­ната 1941 г., навярно моите орисници са били две. Едната ме е орисала да бъда красива, добра и детето в мен никога да не остарява. Но другата, злата, завидяла и ме докоснала със своята пръчица на страданието, изпитанието и вечната тъга. По­раснах хубаво, борбено, състра­дателно и интелигентно момиче с хъс за живота. Но изпитания­та бяха безбройни, а мечтите ми оставаха несбъднати или напо­ловина осъществени. Любовта идваше и точно когато мислех, че ме е докоснала, бягаше, така че никога не я познах, не я пре­живях. Но детето в мен живее, чака и мечтае напук на разума, който винаги се намесва строг и взискателен. Една несподеле­на любов и един 34-годишен про­вален брак ми донесоха много болка, но и надежда.

Вярвах, че вече ще се оставя на чувствата, на радостта от живота и ще сбъдвам мечтите си. Една от тях бе за изискана вечеря на свещи с възпитан, благороден, чаровен мъж, кого­то няма начин да не срещна. Какво ни трябва нататък? Мъничко любов, топло отноше­ние и уют. Нима е толкова труд­но? Не! Значи няма как да не се случи. И започнах да се пригот­вям. Купих красив свещник, кри­стални чаши, чудесни прибори, хубава покривка. Подхраних предметите с много надежда.

Вече 12 години чакам, боря се с младото момиче в мен, моля го да спре с тези луди мечти, но уви! Нито то спира, нито госпо­динът се появява. Зрялата дама говори едно, а онова палаво, непреживяло любовта, непо-раснало дете прави друго. Е, ще се оставя на него и на времето, пък каквото стане – това да бъде. На добър път, мечти!

Донка Гочева