От дистанцията на вре­мето мога да кажа, че разводът ми с Гошо беше най-успешната част от цялата ни връзка, макар че тази раздяла по взаим­но съгласие беше доста скандална. В крайна сметка си казах: пито-платено.

И започнах жи­вота си на чисто, поради което не се чувах с бив­шия си. От време на вре­ме обаче до ушите ми сти­гаха разни простотии, ко­ито той разправяше по мой адрес. В началото се палех и бях готова да му търся сметка, после ре­ших, че е под достойн­ството ми да се разпра­вям с него.

Най-доброто, което мо­жех да направя, беше да замина да поработя в чужбина – хем пари да из­карам, хем да сменя об­становката и най-вече хо­рата. Беше ми писнало от такива, които ме гледат съжалително. Дразнеха ме и другите, които ме навиваха да му отпусна края и да живея като за последно. Нито ме бива да съм кучка, нито да рева за някакъв си Гошо.

За седмица проучих възможностите си за ра­бота в чужбина и след още два месеца заминах.

В Испания изкарах пет години – най-спокойните и най-интересните. Ако не беше гадната криза, коя­то създаде толкова про­блеми и на испанците, никога нямаше да си тръгна. В един момент обаче харчех всичко, ко­ето изкарвах, и оставане­то ми там беше безпред­метно. Бях си дала три ме­сеца време, за да реша какво ще правя по-на­татък с живота си.

Една съботна вечер с две други българки оти­дохме в заведение, къде­то се събираха емигран­ти откъде ли не. Искахме да се отпуснем, да потан­цуваме, да размажем стреса, после да се при­берем и да се наспим. Плановете за почивния ми ден обаче се обърка­ха, и то не от кого да е, а от един готин българин с прошарена коса, дълбок глас и нашенско чувство за хумор. Доста години и той скитал из Испания, но едва преди два месеца от­крил кръчмата – остров за хора без корен. Каза, че първо чул смеха ми, пос­ле ни видял трите кукуви­ци как стоим на бара и се утешаваме с водка. При­искало му се да си пого­вори на български. Аз пък като го видях, усетих нещо забравено – жела­ние да бъда близо до този мъж, да ми мирише на него и на неговите цига­ри, да чувам гласа му и да усещам дъха му, докато ми говори. Една серия бавни парчета ни остави­ха дълго прегърнати. И по­неже в чужбина човек се научава да не изпуска нищо, подарено му от съдбата, вместо в своето легло, в неделя се събудих в леглото на Иво.

Така тримесечният срок за връщане в Бълга­рия отпадна. След като се събрахме с този мъж, всичко стана по-лесно, по-красиво и по-възмож­но. Когато споделих подо­зренията си, че съм бре­менна, Иво цъфна и каза, че щом мина третия ме­сец, ще си дойдем в България поне за малко. Погледнах го ужасена – на сгледа ли щеше да ме води? Той ме успокои: ня­мало защо да се страху­вам от майка му, никога не се съобразявал с ней­ното мнение, но било ред­но да познава жената, с която синът й живее, и която ще роди така чака­ното внуче. Идеята не ми допадаше особено, защо­то мразя да се връщам на­зад, вече бях оставила всичко българско зад гърба си. Но от друга страна заради една ва­канция не си струваше да скапвам връзката си.

След като с половин уста казах „да“, започна голямото дебнене на ев­тини билета до София. И докато попаднем на под­ходящата оферта, аз вля­зох в седмия месец и зап­риличах на балон. Някак­ва чисто женска суета ме правеше неспокойна и раздразнителна. Иво се чудеше как да оправи на­строението ми. След като нищо не помагаше, вечер­та преди пътуването той се прибра с новина – май­ка му имала запазени дати за санаториум, така че ще се срещнем десе­тина дни по-късно, затова пък на летището щял да ни чака негов приятел с кола. Попитах само защо не съм чувала нищо за този услужлив Жорж, а Иво ми обясни, че били съучени­ци, но после си изгубили дирите. Случайно се на­мерили във фейсбук. Не знам защо, но това пред­стоящо пътуване ме из­нервяше все повече.

Учудващо полетът мина леко. Видях добрата стра­на на това да съм бремен­на – всички се отнасяха към мен с невероятно внимание. О, казах си, ако така ще ме глезят все­ки път, мога да летя до деня на раждането. Ста­на ми кофти, когато от Белград насам самолетът започна да се снижава и имах чувството, че в уши­те ми избухват бомби… Иво държа ръката ми през цялото време, а ко­гато излязохме в залата при посрещачите, гордо и нежно ме прегръщаше.

Изтръпнах, щом видях как между чакащите Гошо – бившият ми мъж, си про­бива път към нас. Носеше букет червени рози – бана­лен, както винаги. Бях го отучила да ми носи черве­ни рози – цветята са нещо, в което личи мъжката фан­тазия. В мига, в който си казах: „Слава Богу, не е за мен!“, чух Иво да вика: „Жоржи, ето ни!“ О, не! Бях дебела, уморена и… влю­бена в друг. Гошо нямаше място в новия ми живот. И той се обърка – толко­ва, че тикна букета в ръка­та на Иво.

Кои са звездните многодетни майки?