Да завиждаме ли или не – това е въпросът

Завист… В нашето съзнание тази дума е поставена наред със смъртните грехове, пороците и всички нечистотии, които се крият в човешките души

Но практически всеки човек (а може би все пак не всеки) завижда. Всяка жена в мислите си се сравнява с красивата съседка в кожено палто до петите, която случайно е срещнала ерген милионер и е отлетяла с него за Лондон, където благополучно се е обзавела с пръстен, жилище и куп прекрасни снимки за социалните мрежи. Но дори и тази особа, която е успяла да се настани в сянката на Биг Бен, завижда на своята сестра, която вижда съпруга си инженер всяка вечер у дома и отглежда три очарователни момченца. Да-да, всички сме завистливи. Но действително ли е толкова лошо да завиждаме?

Всеки има потребности. В основата на известната пирамида на Маслоу са физиологическите потребности (глад, сексуално влечение и т.н.), в следващия блок е нуждата от безопасност, в следващия – нуждата от принадлежност и любов. На четвъртото стъпало настъпва кардинална промяна в нашите нужди, появява се… нуждата от уважение и почитане. И тук ние, ситите, стоплени от кожа от мечка, седейки в своята сигурна колиба, започваме да реализираме себе си… в завистта.

Ето, в чинията на другия има не какво да е, а специалитети от екзотична кухня, не просто утоляващи глада, но и услаждащи естетическия вкус. И жилището му не е барака с четири стени, а благоустроен дом в престижен район с всички удобства. И се започва!

Всъщност става дума не за абстрактни хора, а именно за близки до нас в различен план хора. Някой си гражданин на Чехия спечелил от лотария милион долара. Да завиждаме? Как пък не! Но ако се е облажил съседът ни по вила или началникът – това е друг въпрос.