Ако трябва да опиша себе си с няколко думи, бих казал, че съм непоправим романтик и идеалист. Роден съм на 5 април 1971 г. в Своге, имам висше образование-завършил съм българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“.
Преди около 20 години започнах неравна, но справедлива борба да обичам и да бъда обичан. Неравна, защото съм имал лошия късмет да се родя сляп, а в България инвалидите са дискриминирани. Сърцето ми се пръска от мъка, когато слушам как радиата или телевизиите жени се обаждат и казват: „Поздравявам еди-кой си, от еди-коя си килия, в еди-кой си затвор. Обичам те! Ти си моето слънчице! Дръж се! Ние сме с теб! Чакаме те да се върнеш при нас!“ Излиза, че е по-добре да си престъпник, отколкото да си инвалид. Обществото гледа на нас с презрение или пренебрежение. А моето „престъпление“ се състои в това, че аз, слепият човек, поисках да имам до себе си една жена, която вижда.
Има мъже, които макар да не са инвалиди, с нищо не са полезни на жените си. Някои дори са вредни за семействата си и за обществото. Много от тях се отнасят с половинките си по-лошо, отколкото с кучетата, но те имат право на любов, а аз – не! Инвалидите сме като чужденци в своята родина. Можете ли да си представите каква болка ми причиняват онези, които ми казват: „Защо не си намериш някоя от вашите?“ Това в прав текст означава – ти не си пълноценен, ти не си мъж, ти не си човек… Пред когото и да споделя колко ми е тежко, че съм сам, всеки вдига рамене: „Ех, съдба! Не можеш да я промениш…“ Което означава – ти си белязан от Бога и затова си наказан от хората.
Нима е нормално в една християнска, цивилизована страна преобладаващата част от населението да смята, че е естествено инвалидите да живеят сами или да се женят помежду си? Къде в Библията е записано подобно нещо? Исус Христос, който е син Божи, не ги е мразил. С негова помощ слепите проглеждали, а неподвижните прохождали. Аз не искам някой да ме лекува, защото знам, че е невъзможно. Това, което искам, е да виждам света през очите на една зряща жена. Борих се упорито, виках и плаках, но никой не пожела да ме чуе и да ме разбере. Женската жестокост се оказа несломима.
Всяка вечер заспивам с желанието никога да не се събудя. Всяка сутрин се събуждам с ужасното усещане, че ми предстои още един мъчителен ден и още много… месеци, години. Ужасно е да знаеш, че има едно нещо на този свят, което за теб е всичко, а е недопустимо. То ти е необходимо както въздухът и слънцето, както храната и водата, но трябва да живееш, обречен никога да не го постигнеш. Нали казват, че любовта е всичко, но… аз нямам право на любов.
Ивайло Иванов
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Кой би обичал саката жена в инвалидна количка?!
Leave a reply