Уредих си среща по интернет със съседа

zapoznanstva po internet

В какви времена живеем и каква е тази комуникация?

Сляпата среща по интернет се оказа с човек, когото познавам от години!

Малко след като се разве­дох, приятелки започнаха да ме навиват да се регистрирам в сайтовете за запознанства. Не вярвах, че е възможно да откриеш късмета си чрез интернет, но една от тях се беше за­познала с мъж от Плевен и много си паснаха. Вярно, че след година се разделиха, ама не защото не се разби­раха, а защото бившата му съпруга го беше завлякла с много пари и кредити от бан­ки и той, човечецът, се при­нуди да замине на работа в Испания. Приятелката ми пък не можа да изостави внучето, което гледаше от година, и да тръгне с него. Иначе си бяха лика-прилика двамата.

Така един ден и мен убе­диха и аз се регистрирах. Започнах да си пиша с много мъже. Имаше всякакви, но най-често ме търсеха такива, дето чакаха някой да ги „осинови“, защо­то или майка им е починала, или съпругата ги е зарязала. Отвращавах се от подобни типове. Никога няма да ги разбера. Моята логика е следната – щом си мъж, може задника си да съде­реш, но си длъжен да изка­раш поне за прехраната на семейството и сметките вкъщи.

Както и да е, след десетки срещи и телефонни обажда­ния си избрах мъж от нашия град. Как можех да предпо­ложа, че това ще е… съседът Въльо. Познавах го от годи­ни, дори веднъж се бяхме ка­рали за едни ниви на бащи­те ни, понеже са в съсед­ство. Помислих си, че тоя човек не е стока, щом така се перчи – заядлив, наха­лен… Такъв поне ми се сто­ри тогава, ама съм грешала.

Още на първата среща той ми подари роза, после пого­ворихме приятелски, казах­ме си кой какъв човек търси и от какъв има нужда, плати сметката в кафенето, къде­то бяхме седнали, и ме из­прати до нас. Голям кавалер се показа. Това на мен ес­тествено ми хареса, но изпи­тах леко разочарование, че след толкова много надеж­ди и очаквания попаднах на съсед. Времето обаче опро­верга разочарованията ми. Излезе, че аз въобще не съм го познавала. Вярно, че пре­ди години се карахме, ама сега, като се замисля, той е бил прав, защото нивите наистина някога са били на дядо му, а аз това не съм го знаела. Наложи се да му се извиня, макар че той вече беше забравил за спора.

От запознанството ни ми­наха 5 години. Помагаме си много, защото останахме сами на този свят. Аз съм разведена, той е вдовец. Де­цата ни са големи, поеха по пътя си, нямат нужда от нас. Първите години, като сгот­вех нещо, му носех топла манджа и редовно му правех кексове, че много ги обича. Той пък идваше у нас да по­прави нещо развалено – я котлон на печката, я течащо кранче в банята. После хап­вахме и пийвахме набързо и Въльо си тръгваше по свет­ло. Понякога ми се искаше да остане да преспи вкъщи, ама съседите клюкари все дебнеха какво става – да не би да изпуснат нещо. Така е в малките градчета, всичко се знае.

Един ден и на двамата ни писна и се запитахме: Абе, ние заради другите ли живе­ем, или за себе си? И тогава се престраших да кажа на децата, че съм намерила мъж, който ме уважаваха и с когото искам да остарея. Така реших да го поканя у нас, ама не на гости, а зави­наги. Младите ме разбраха, дори много се смяха, че това е чичо им Въльо.

Ей така и на моята улица изгря слънце. Щастлива съм, че навремето послушах при­ятелката си. Ако не бях пус­нала обява, днес сигурно още щях да си кукувам сама.

Желая късмет на всички самотни мъже и жени, поне колкото моя!

Стоянка

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

 

Не е невъзможно да си намериш любовта в интернет

 

 

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар