В какви времена живеем и каква е тази комуникация?
Сляпата среща по интернет се оказа с човек, когото познавам от години!
Малко след като се разведох, приятелки започнаха да ме навиват да се регистрирам в сайтовете за запознанства. Не вярвах, че е възможно да откриеш късмета си чрез интернет, но една от тях се беше запознала с мъж от Плевен и много си паснаха. Вярно, че след година се разделиха, ама не защото не се разбираха, а защото бившата му съпруга го беше завлякла с много пари и кредити от банки и той, човечецът, се принуди да замине на работа в Испания. Приятелката ми пък не можа да изостави внучето, което гледаше от година, и да тръгне с него. Иначе си бяха лика-прилика двамата.
Така един ден и мен убедиха и аз се регистрирах. Започнах да си пиша с много мъже. Имаше всякакви, но най-често ме търсеха такива, дето чакаха някой да ги „осинови“, защото или майка им е починала, или съпругата ги е зарязала. Отвращавах се от подобни типове. Никога няма да ги разбера. Моята логика е следната – щом си мъж, може задника си да съдереш, но си длъжен да изкараш поне за прехраната на семейството и сметките вкъщи.
Както и да е, след десетки срещи и телефонни обаждания си избрах мъж от нашия град. Как можех да предположа, че това ще е… съседът Въльо. Познавах го от години, дори веднъж се бяхме карали за едни ниви на бащите ни, понеже са в съседство. Помислих си, че тоя човек не е стока, щом така се перчи – заядлив, нахален… Такъв поне ми се стори тогава, ама съм грешала.
Още на първата среща той ми подари роза, после поговорихме приятелски, казахме си кой какъв човек търси и от какъв има нужда, плати сметката в кафенето, където бяхме седнали, и ме изпрати до нас. Голям кавалер се показа. Това на мен естествено ми хареса, но изпитах леко разочарование, че след толкова много надежди и очаквания попаднах на съсед. Времето обаче опроверга разочарованията ми. Излезе, че аз въобще не съм го познавала. Вярно, че преди години се карахме, ама сега, като се замисля, той е бил прав, защото нивите наистина някога са били на дядо му, а аз това не съм го знаела. Наложи се да му се извиня, макар че той вече беше забравил за спора.
От запознанството ни минаха 5 години. Помагаме си много, защото останахме сами на този свят. Аз съм разведена, той е вдовец. Децата ни са големи, поеха по пътя си, нямат нужда от нас. Първите години, като сготвех нещо, му носех топла манджа и редовно му правех кексове, че много ги обича. Той пък идваше у нас да поправи нещо развалено – я котлон на печката, я течащо кранче в банята. После хапвахме и пийвахме набързо и Въльо си тръгваше по светло. Понякога ми се искаше да остане да преспи вкъщи, ама съседите клюкари все дебнеха какво става – да не би да изпуснат нещо. Така е в малките градчета, всичко се знае.
Един ден и на двамата ни писна и се запитахме: Абе, ние заради другите ли живеем, или за себе си? И тогава се престраших да кажа на децата, че съм намерила мъж, който ме уважаваха и с когото искам да остарея. Така реших да го поканя у нас, ама не на гости, а завинаги. Младите ме разбраха, дори много се смяха, че това е чичо им Въльо.
Ей така и на моята улица изгря слънце. Щастлива съм, че навремето послушах приятелката си. Ако не бях пуснала обява, днес сигурно още щях да си кукувам сама.
Желая късмет на всички самотни мъже и жени, поне колкото моя!
Стоянка
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Не е невъзможно да си намериш любовта в интернет
Leave a reply