Ако не си обичал и не си обичан, защо си живял?

Това, което ще ви разкажа, се случи отдавна. Не искам съвети, не желая съжаление, не търся одоб­рение. Само да споделя онова, което е в душата ми. Аз съм обикновено момиче, на 30 г., като всич­ки останали, но личната ми драма е започнала от най-ранно детство.

Майка ми се омъжила за баща ми, след като завър­шила гимназия. Запознали ги общи приятели и набързо ги убедили, че много си подхождат. Били наистина чудесна двойка – високи, стройни, красиви. Решили и се оженили. По- късно съм се появила аз – дъщеря им, която не е плод на тяхната любов, защото такава никога не е имало. Бяха обаче привързани към мен и може би ме оби­чаха, всеки по своя начин.

Родителите на баща ми, знам го със сигурност, ме обожаваха. Те и сега са моето истинско семей­ство. Бях щастливо, жизне­радостно и усмихнато дете. Помня, че мама ме приспиваше с песен вме­сто с приказка и аз знаех всичките й песни наизуст. Преди петия ми рожден ден баща ми умря – беше само на 25! Впоследствие се оказа, че е бил нелечи­мо болен, още преди да се оженят с мама. Страдал от много рядка форма на лев­кемия, а лекарите не дава­ли никаква надежда да оз­дравее. Майка ми нищо не подозирала.

Родителите на баща ми обаче били наясно с това и не желаели истината да излезе наяве. Искали той да създаде семейство и дете, да продължи рода им. Той бил надеждата им, макар че имали и по-голям син, който също не бил здрав. Голямо ходене по мъките било с него – лека­ри, болници, изследвания. Накрая установили, че чичо има сериозно заболя­ване на очите, диагнозата била страшна -100% загу­ба на зрението и трудоспособността. Още малко дете, той станал инвалид с непрекъсната нужда от придружител и грижи. Баба и дядо не желаели да го поверят на институция и решили да си го гледат.

Когато татко и майка се оженили, баба и дядо скри­ли от нея истината за бо­лестта му. До момента, в който татко влязъл жив в болницата, а го изнесли мъртъв. След смъртта му животът ми се обърна на 180 градуса. Майка ми на­прави луд скандал на по­гребението, пред очите на всички и пред мен. Обви­ни баба и дядо, че не са я информирали за болестта му. Върху тях се нахвърли­ха и родителите й, и род­нините. Всеки път оттога­ва, при всяка тяхна среща, ставаха разправии, на ко­ито аз винаги бях свиде­тел. Преживявах това бо­лезнено и го таях дълбоко в себе си. Когато никой не ме виждаше и бях сама, плачех горчиво. След по­гребението на баща ми майка ми си събра багажа и заедно се преместихме да живеем при нейните родители. Тя не искаше да остава в бащината ми къща, аз пък не желаех да ходя при другите, но нямах избор. И не аз, други взе­маха решенията.

В новата къща обаче не ме искаха. Не пропускаха да ми кажат право в очи­те, че мястото ми не е там, че не съм желана. Майка ми също се промени – без причина ми повишаваше тон, стана нервна и избух­лива. Каквото и да кажа, едва ли ще е достатъчно, за да разберете колко от­вратително се чувствах. Чувах дори как баба и дядо настояваха мама да ме върне в дома на баща ми, а тя да си намери някого, да си създаде нов дом и ново семейство. Тя обаче не се омъжи повторно и досега живее сама, и то не защото баща ми е бил го­лямата й любов – не, те дори не са се обичали. Може би по-скоро от страх да не преживее отново същия кошмар и да не се разочарова за втори път.

Майка не ми забранява­ше да ходя при родители­те на баща ми и тогава за мен настъпваше истински празник. Винаги когато беше възможно, се връщах при тях. Когато бях там, ми липсваше майка, когато бях с нея – тъгувах за баба и дядо. А и все ме преследваше страхът да не стане отново някой скандал, затова дойдеше ли време да се прибирам, тръгвах тихо и кротко. Връщах се в другия дом, където се чувствах като грозно пате сред красиви лебеди – от усмихнато и лъчезарно момиче ставах мълчалива и затворена. Вечер, когато оставах сама, плачех тихо, докато заспя. Плачех и от болка, и от безсилие…

Минаха години, вече съм на 30, здраво стъпила на земята. Няма го онова мал­ко плахо момиченце, чии­то живот зависи от други­те. Вече не съм детето, ко­ето няма право на избор. Сега знам, че аз сама ре­шавам това, което е важ­но за мен и за живота ми. И макар да съм свободна като птица, не отлитам на воля, защото не искам. Живея с родителите на баща си и се чувствам доб­ре. Те са хора на възраст, имат нужда от мен, а и чичо ми също. С майка ми поддържаме добри отно­шения отдалече – тя рабо­ти в чужбина, а аз нямам никакво желание да я пос­ледвам.

Трудностите, които пре­живях, калиха характера ми и ме научиха да браня свободата си по всякакъв начин. Разбрах, че за да стигнеш до щастието, пре­ди това трябва да изпиеш до дъно горчивата чаша. За да се изкачиш на върха, трябва да си бил преди това на дъното. Вярвам, че истинското богатство на човека е здравето. А щас­тието е там, където са лю­бимите ти хора. Когато те са живи и здрави – това вече е късметът.

Ако не си обичал и не си обичан, защо си живял?

Теодора