Историята, която искам да ви разкажа, се случи преди много години, през които участниците в нея се промениха – аз остарях, а Таня със сигурност е пораснала.
По онова време бях шофьор на камион, с него дори прибрах детето и жена си от родилното. Години по-късно ми се случи пак с него да пътувам към родилното, но тогава бяхме само аз и… бебето.
Беше през ноември – влажно и мъгливо. Нощта трудно отстъпваше на утрото – тя растеше, а денят намаляваше. Крачех бързо, потънал дълбоко в сивата си шуба – не исках да закъснея и този път. Като влязох в кравефермата, пазачът ми подаде пътния лист, оставен за мен от бригадира. Запалих двигателя, изчаках да поработи малко, да загрее и напуснах стопанството. Докато стигна до главния път, сигурно съм събудил селото. Натиснах здраво газта – трябваше да стигна навреме, страхувах се, че ще има много хора преди мен и не знаех ще натоваря ли за нашите крави достатъчно храна. Предния път не стигна и отнесох мъмрене от бригадира, сякаш имах някаква вина.
Пътят минаваше покрай гора. Като че ли напук на моето бързане ме сви коремът – някак ей така, изведнъж. Срещу физиологичните нужди никой не може да се бори. Да стискаш, ама колкото и да стискаш, няма смисъл, затова спрях на първата отбивка. По инстинкт се огледах наляво и надясно, пресякох шосето и влязох в гората, колкото беше нужно, за да се скрия от евентуални свидетели. Свърших си работата и пътьом, закопчавайки се, дочух странен звук. Приличаше на кратко мяукане на глезена домашна котка или на агънце. Абе, нали е гора, всякакви звуци може да се чуят. Не обърнах особено внимание и продължих. Малко преди да изляза от гората обаче, ми се причу отново същият звук, после пак и пак – беше бебешки плач. Не е възможно, рекох си в първия момент, но после си казах: защо пък не! Тръгнах натам, накъдето ме водеше плачът. Стигнах до едни по-закьтани храсти, между които видях леко прихлупен картонен кашон. В него имаше бебе – увито в някакви чаршафи и покрито с начупени клонки. Тях изхвърлих, грабнах кашона с детето и излязох от гората.
Дали от топлината в шофьорската кабина, или по някаква проста бебешка причина бебето млъкна. А аз се ошашавих – чудех се къде да го занеса. Как къде, той камионът сам си знаеше пътя – отидохме на входа на родилното, там, откъдето бях взел жена си и детето си преди години. Държах кашона в едната си ръка, а с другата почуках на едно гише. Отначало никой не реагира, но после се показа някаква женица и извика човека, който ми трябваше, присъединиха се и други. Обясних подробно какво, къде и как се случи. Взеха от мен детето, а също и личните ми данни. Полюбопитствах само какво е детето и продължих, за където бях тръгнал.
За мой късмет пред портала на завода нямаше коли, влязох, натоварих храна за кравите и тръгнах обратно. Прибрах се, а след десетина дни ни привикаха с жена ми в милицията – така се наричаше тогава. Отново обясних подробно и ясно какво се случи в онази сутрин, къде и как намерих момиченцето в кашона. Казаха ми, че са я кръстили на мен – Таня. В районното всичко мина по реда си, но вкъщи видях зор – жени, нали ги знаете, започнаха съмнения и разпити – как пък точно на теб се е случило, защо все ти се забъркваш в такива каши и ред подобни. Слава Богу, всичко мина-замина, но не се забрави.
И до днес, толкова време оттогава, като пътувам покрай онази гора, винаги намалявам скоростта и се взирам отсреща, през пътя – като че ли очаквам да видя Таня да ми маха с ръчичка за поздрав.
Тихомир
Не правете бебе през май!
Leave a reply